АНАТОМИЯ НА ДУШАТА

Миа Сердарева

Затворих очи. Видях се като блещукаща малка вселена, пълна със залежи на небе, земя и материя, с отпечатъци от думи и усещания от предишни сре¬щи. Видях как се нося по личната си траектория из земната душосфера, оглеждам се във вселените край мен, повечето изобщо не ме забелязват, с други кръс¬тосваме погледи и понякога погледите са фенерчета, насочени навътре, към залежите...

– А душата къде е? – пита седемгодишният ми син и ми блокира системата.
Претърсвам се за мигове, в които съм била по душа.

Така започва тази мъничка по обем, но толкова голяма на смисъл, на човечност и истинска доброта книга. Кара ни да поспрем и да се замислим за собствените си мигове, когато сме били само „по душа“. И да си зададем трудните въпроси:

Кой съм аз? Правя ли най-доброто, което мога? Чувам ли изобщо душата си? Или в търсене на признание, одобрение, комфорт… съм заглушил гласа ѝ с безброй дейности. За да не отговарям на неудобните въпроси, които ми напират отвътре. Да не давам отчет за несбъднатото добро, неизживените мечти и непоследваните добри намерения.

Понякога обаче, когато изпуснем от поглед същественото и животът ни тръгне на автопилот, някаква висша сила се намесва, за да ни го напомни кое е важното. Как?

С някоя трагедия. Катаклизъм. Загуба…

А, ако сме късметлии, може и с някоя книга, която да прекъсне хипнотичния транс, в който живеем. Като „Анатомия на душата“, която има силата да спре вихъра на неспирното нещоправене и безцелното бръщолевене и да ни припомни какво ни прави хора. Да ни накара да се замислим над истинските въпроси: за живота и смъртта, за вината и изкуплението, за любовта и загубата.

Много обичам въпроси, дето изведнъж спират късите пасове с готови реплики.
Дето отговора го няма в склада с предъвкани изречения в главата ти и се налага да помислиш.
Да се потърсиш, да се преслушаш за онова нещо най-най-навътре в теб, дето помни кой си, какво знаеш и какво искаш, ама си трае, ’щото животът, мамицата му, го кара да се чувства пълен аутсайдер.

Минаха години, откакто редактирах тази книга. По принцип не работя с български автори, но нещо в нея дълбоко ме трогна. Напомни ми защо думите са важни и защо обичам да правя хубави книги. Книги, които ни водят към истинската ни същност, към собствената ни душа.

Мисля, че душата е тихото, топло, сладко нещо в дълбините ми, дето все го тегли към необята. Вечно готово да ликува... преди да проговори умът, натежал от белези и чужди истини. Вечно готово да обича, да милва, да се грижи, да споделя радости и да лекува болки... преди разумът да си иззида противообично убежище и да го душеизолира със самозаблуди.

Вечно забързани, угрижени и някак цинични, забравихме най-важното: да бъдем хора. Да проявяваме грижа, мисъл и доброта едни към други. Да се откъснем, макар и за малко, от собствения си свят и да погледнем истински човека до нас. Да пoкажем човечност и съпричастност, защото: човек не може сам, човек без хора дори себе си не може да бъде като хората.

Понякога е точно толкова просто:

– Защо ми помагаш? – попитах, докато крачехме към пощата.
– Защото мога – отвърна кратко той и смени темата.
Основателна причина, помислих си и предпазливата ми благодарност порасна в доверие.

Книгата ни вади от рутината, провокирайки ни да погледнем отвъд привидностите. Да поставим под съмнение общоприети истини и наложили се клишета, включително и в собственото ни съзнание:

Дотогава не бях забелязала, че съзнанието ми си умира да подрежда нещата и хората по невидими, прилежно надписани рафтове.
Години по-късно разбрах, че го прави за собствено успокоение: картотекираният свят изглежда по- предвидим, следователно – по-безопасен.

Всяка история звучи толкова познато – сякаш е взета от собственото ни ежедневие. И в същото време е разказана под ъгъл, който не би ни хрумнал. Разкрива ни нова гледна точка за уж тривиални теми. Показва ни как оглеждайки се в другите, се събуждаме за самите себе си:

Нещо в това момче изваждаше от дълбокото ми непозната особа. Съдейки по мислите ѝ, пък и по думите, които за пръв път излизаха от устата ми, не изглеждаше да се е пръкнала току-що. Живяла си е, значи, някъде из необходените територии в мен.
Но защо си е мълчала досега?
Неволно се сетих за Лени. Това момиче ми действаше като лунапарк: попаднех ли в магнитното поле на усмивката ѝ, моментално ме обладаваше едно жизнерадостно, кикотливо същество, което много, ама много обичах да бъда.
Коцето задействаше философа в мен.
Около Теа ме избиваше на поезия.
Пепо отключваше чувството ми за хумор.
С Джина се превръщах в особнячка с афинитет към мистичното.
Като че ли в мен съжителстваха няколко личности и всяка от тях изплуваше на повърхността само при допир до някой от нейната порода.
Всеки осветява различно пространство в теб – кимна Виктор. – Не само всеки човек – всяка песен също.
И всяка книга, помислих си.
И всяко преживяване...

Тази книга осветли в мен пространства, които не познавах. И ми напомни, че имаме в себе си онази тайна сила, която знае добре кое е истински важното. Душата тихичко ни шепне:

- Знаеш какво да правиш.
- Знам, я. Каквото зависи от мен. Не по-малко.

А правим ли го?