ВОДА ЗА ЦВЕТЯТА

Мнозина ще спрат дотук и ще решат, че не им се чете подобно тежко четиво за такава мрачна дейност. И ще сбъркат, защото, както всичко в живота, и това е въпрос на гледна точка.

Моето настояще е дар от небето. Това си казвам всяка сутрин, щом отворя очи. Бях много нещастна, направо опустошена. Несъществуваща. Изцедена. Бях като моите преки съседи, но още по-зле. Организмът ми функционираше, но празен отвътре, без душата ми.Ала тъй като никога не съм имала влечение към нещастието, реших, че това не може да продължава така. Все някой ден то трябва да има край.

Така започва тази история за любов, страдание и надмогване на страданието. За живот, външно лишен от събития, а вътрешно – толкова богат и колоритен, че разбираш колко подвеждащи са привидностите. Като тъмните връхни дрехи на Виолет, под които са скрити цветни одежди, отразяващи ярката й личност. Нужно е остро око, за да видиш тъгата зад мълчанието, вината зад грубостта или несигурността зад подигравката. Красивите цветя, които Виолет отглежда, ароматният чай, който предлага на опечалените и състраданието, с което слуша историите им, са нейният начин да направи скръбта по-поносима. Защото тъгата по-леко се понася, когато е споделена, а „мъдростта не е нищо друго освен излекувана болка“ (Руми). Мислиш си, че не искаш да четеш книга за смъртта, но всъщност това е книга за живота и за любовта, която е по-силна от смъртта. Епитафиите на надгробните табелки всъщност са синтез за наученото приживе:

„Денят е прекрасен, когато някой ви обича.“

„Любовта е, когато срещнеш човек, който ти съобщава новини за теб самия.“

„Книгата на живота е всемогъща книга, която не можем да затворим и отворим по наше желание. Искаме да се върнем на страницата на любовта, а ето че се озоваваме на страницата на смъртта.“

„Трябва да настъпи плътен мрак, за да изгрее първата звезда.“

Четеш и се потапяш все по-дълбоко в живота на Виолет и заедно с нея учиш големите уроци на любовта и смъртта, страданието и прошката, смелостта и човечността. „Оставаш млад само когато си обичан“ – казва тя и не мога да не си помисля колко често преждевременно се състаряваме, затваряйки вратата пред любовта от страх пред болката. Не се ли лишаваме така от живот, защото както пише в една от надгробните табели: „Смъртта започва, когато никой вече не копнее за теб“?

Обожавам красиви книги – с богат език и още по-богат смисъл. Книги, които ни забавляват, но едновременно с това ни обогатяват. Това беше и целта ми, когато като отговорен редактор в издателство „Изток-Запад“ стартирах серия „Красноглед“, към която принадлежи „Вода за цветята“: да предложа на читателите книги, които ни карат да размишляваме над важните теми от живота, провокират ни и в крайна сметка ни правят по-добри хора. Дори когато темите са трудни и болезнени – като в „Люляковите момичета“ или „Библиотекарката от Аушвиц“, акцентът не е върху страданието, а върху силата на човешкия дух. Сломен ли е духът ни, изгубили ли сме надежда, тогава губим и смисъла на живота. Ето защо никога не направих книга за пречупени криле. Всяко едно от заглавията в серията е урок по човечност. От „Един аристократ в Москва“ разбрах, че когато външните хоризонти се затварят, трябва да разширим вътрешните; от „Люляковите момичета“ узнах, че си победен, едва когато сам се предадеш; от „Чаеното момиче“ научих да приготвям чай и да го пия в добра компания, „Уроци по химия“ ми показа какво означава да отстояваш себе си... „Пазителката на истории“ пък ми внуши, че ако не искам да съм просто част от нечия чужда история, трябва да започна да пиша своята собствена. Ето защо стартирах блога си „Пътят на героя“ – за да стана герой в собствения си живот и да покажа, че книгите наистина могат да ни посочат пътя. Ще се радвам да ви приветствам на фейсбук страницата ми „Пътят на героя“, за да си говорим за хубави книги и заедно да търсим паралели с живота.