НЕ ВСИЧКО ЗАПОЧВА ОТ ТЕБ

Когато отворих „Не всичко започва от теб“, очакванията ми не бяха големи. Като отговорен редактор бях длъжна да проуча заглавие, което стои в класациите от седмици (а в последствие се задържа години), но, честно казано, бях скептична. Най-трудното е нашата работа е да изберем в морето от посредствени или направо глупави книги нещо истински стойностно. Тъй като съм прочела и изработила стотици психологически заглавия, не се впечатлявам лесно.Още от самото начало обаче книгата ме грабна. Личната история на автора е впечатляваща: мистериозна загуба на зрението го кара да напусне всичко познато: връзката си, бизнеса, града, държавата и да отиде на Изток да търси лечение. След години медитация и духовни търсения, получава минимално подобрение, докато един ден уважавани духовни учители му казват кратко и ясно: върни се у дома и се помири с родителите си.

И както в много други истории за изцеление и трансформация, така и в моята,неволята, която ме сполетя, всъщност се оказа истинска благословия. По ирония на съдбата, трябваше да пребродя света в търсене на отговори, за да открия, че най-великият източник на изцеление се крие в самия мен и само чака да стигна до него. Всъщност всяко изцеление е вътрешна работа.

Връщайки се у дома, Уолин се опитва да открие причината за отчуждението от родителите си и това го кара да разучи семейната си история. Разравяйки се по-дълбоко, той открива прекъсване на семейните връзки през последните няколко поколения – сякаш с гените се предава и отчуждението в семейството.

Голяма част от книгата се фокусира върху идентифицирането на наследствените семейни модели – онези страхове, чувства и модели на поведение, които несъзнателно възприемаме от нашите предци и които поддържат цикъла на страданието жив и го предават от поколение на поколение. Наред с това показвам и как може да сложите край на този цикъл, което е и същината на моята работа. И вие като мен ще разберете, че болшинството от тези модели не са ни вътрешноприсъщи, а са по-скоро заимствани от други хора от нашата родова история. Защо се получава така? Аз твърдо вярвам, че защото по този начин историите, които искат да видят бял свят, най-сетне могат да бъдат разказани.

Звучи супер интересно, нали?Само че би било просто поредната любопитна история, ако не беше подплатена с истински разкази за изцеление, както и с инструменти, чрез които да приложим наученото в собствения си живот.

Като заклет скептик, реших да се обърна към собствената си родова история, за да потърся паралели с казаното. Представете си изумлението ми, когато открих как едни и същи модели са се предавали в рода ми от (поне) четири поколения. Установих големи сходства с моята прабаба: учителка по литература, с огромна библиотека, която е била изключителен ерудит и даскал по призвание. И която с книгите се е опитвала да компенсира проблемите и неудачите в личния си живот. Видях как нейните преживявания имат своето ехо в живота на баба ми, баща ми и накрая в мен – като че всички сме орисани да повтаряме един и същи модел на много книжно знание и трудни лични отношения. Когато осъзнах откъде идва това „семейното проклятие“, реших да разбия този саморазрушителен модел. Първата стъпка към всяка промяна е осъзнаването.

Осъзнаването на факта, че личната травма е погребана в неразказаната родова история, беше само първата стъпка по пътя към изцелението. За да настъпи трайна промяна, рядко можем да разчитаме само на интелектуално разбиране. Последното обикновено трябва да бъде придружено с дълбоко вътрешно преживяване.

Едва след като сме разбрали, че следваме модел на поведение, който ни носи определени негативни последствия в живота, можем да го променим, което веднага ще доведе и до промяна във външните обстоятелства. Проблемът е, когато се сблъскаме с необясними преживявания или болежки, които няма как да обработим съзнателно, защото дори не сме наясно с първопричината за това страдание. Оказва се, че понякога сме се „прикачили“ към някое болезнено преживяване на някой наш роднина (жив или мъртъв) и преживяваме неговата травма. Май наистина „не всичко започва от теб“. Епигенетиката вече е доказала, че:

Наследниците на оцелелите след някакво бедствие хора носят у себе си физическите и емоционални симптоми на травма, която не са преживели лично.

За мен тази книга беше само началото на едно дълго пътешествие, за откриване и преработване на разрушителни семейни модели. Когато едно поколение се освободи от тези травми, те вече не се предават на следващото поколение, което е най-доброто наследство, което може да оставим на децата си. Книгите наистина могат да ни покажат пътя (както се мъча да покажа в своя блог „Пътят на героя“), но е нужна смелост да тръгнеш по него. Всяка неизследвана територия си е плашеща, но пък така научаваме много неща за себе си, срещаме съмишленици и в трудностите премерваме силите си.

Ако искате да си говорим и за други ценни книги и да видим техните паралели в живота, заповядайте на фейсбук страницата ми: „Пътят на героя“.