ПОЛИАНА

Малко са литературните герои с толкова завидна съдба като Полиана – момичето от едноименната книга, любимка на всяко следващо поколение. Способността ѝ да вижда по нещо хубаво във всяка ситуация, дори и в неприятните, я превръща в пример и вдъхновение за безброй деца и техните родители. Освен че книгата има стотици издания на различни езици и е продадена в милиони екземпляри по света, по нея са направени филми, театрални адаптации, създадени са клубове, мюзикъл и дори настолна игра.

Всичко започва с една история.

Малката Полиана мечтае за кукла. Но баща й, който е мисионер, не може да си я позволи, затова чакат да дойде пратка с дарения с надеждата, че вътре ще има и играчки. Когато пристига обаче, вместо бленуваната кукла намират... патерици. Момиченцето започва да плаче, но бащата му отправя предизвикателство: да открие нещо хубаво в случилото се.

– Какво хубаво би могло да има в едни патерици? – чуди се Полиана.

– Това, че не ти трябват – отвръща баща ѝ.

Така се ражда играта „Радвам се“ – умението да откриеш нещо добро във всяка ситуация, независимо колко ужасна ти се струва в момента.

А на малкото момиченце му се налага да развива умението си да се радва, в противен случай животът му би бил просто низ от нещастия. Останала без майка още съвсем малка, Полиана губи и любимия си баща и трябва да замине да живее с далечната си леля, която отдавна е загубила способността да се радва. А може би и никога не я е притежавала. На Полиана ѝ се налага отново и отново да намира начин да вижда по нещо добро в ситуации, които изначално никак не изглеждат такива. Чудесата обаче се случват на онези, които могат да ги видят. Постепенно лъчезарното, усмихнато дете започва да влиза под кожата и на най-отявлените мизантропи, карайки ги да отворят очи за хубавите неща в живота си.

„Полиана“ е една от онези редки книги, които запленяват с простотата си, зад която обаче се крие огромна мъдрост. Умението да виждаш доброто може да е качество, което да се развие както в млада, така и в по-късна възраст. За децата, разбира се, е по-лесно – те все още не са загубили изначалната си невинност, но на нас, възрастните, трябва да ни се припомни. Често, зазидани зад стени от цинизъм и негативизъм, сме загубили способността да се радваме.

Е, тази книга ще ни припомни как. Ще смъкне един по един защитните пластове, с които сме се обвили през годините в опита си да се предпазим от болката и разочарованието. Но така сме препречили пътя на радостта, на благодарността и истинския живот.

Понякога една книга е достатъчна, за да ни напомни, че „красотата е в очите на наблюдателя“.