МАЛКО ПАРЧЕНЦЕ В ГОЛЯМАТА КАРТИНА

Кремиковският манастир „Свети Великомъченик Георги Победоносец“ е много специално място за мен, на което от 2010 г. посвещавам време и усилия. Вдъхновиха ме неговите безплатни детски лагери, включително за деца със специални потребности. Толкова много жестове на човечност видях там, че запазих мястото в мен като остров на доброто.

Всички около мен са работили за манастира – и татко (да е светло на душата му), и майка, и сестра ми, мъжът ми и колегите - нямам близък, който да не е помагал.

Манастирът има дълга и интересна история. През средновековието е бил важен духовен и просветен център, а по време на турското робство е пазел българщината. В началото на ХХ век е възстановен, но в петдесетте години става пожар и северната му част е изцяло унищожена.

Постепенно бе оправена източната сграда, която приюти лагерниците, но и тя отесня. И дойде ред на мечтата за възстановяване на изгорялото северното крило, в което да се възроди и Духовния център на Софийската Мала Света гора. Ясно беше, че толкова мащабен проект твърде бавно и трудно ще се реализира само с дарения и се потърси целево финансиране. Толкова много пъти за тези пет години, откакто се работеше по него, целият проект сякаш пропадаше, толкова много пъти започвахме всичко почти отначало, толкова много пъти си задавах въпроса „Защо нещата не вървят? Къде бъркаме?“

Крайният срок за приключване на сградата се оказа датата, на която финансиращият орган трябваше да проведе заседание с международно участие там. Много важна беше именно оценката на тези хора, а дни преди събитието обектът все още не беше готов. Кипеше усърдна работа и трескава подготовка, и въпреки че главния изпълнител не се беше разплатил с хората, те все пак бяха останали и работеха. Но не само за мен беше кауза в манастира да се случат добре нещата.

В последния ден на мен се падна честта да наредя експозицията за Кремиковския манастир, която да запълни новият му музей в близост до конферентната зала. От години си представях как би трябвало да изглежда - разположена сред археологическите зидове, съчетаваща старото и съвременното и разказваща по интригуващ начин за съкровищата си. Но никога сама не бях редила експозиция и много се притеснявах. А и толкова много неща не бяха напълно готови, че постоянно се случваха перипетии и изникваха въпроси, които спешно да бъдат решени. Вечерта си дадох сметка, че трудно ще се справя сама с оставащата работа, пък нямаше кого да помоля за съдействие, защото всеки тичаше по неговите си задачи. И когато вече ми прилошаваше от умора и притеснение се появи една жена и каза „Аз съм Роси, с какво да ти помагам?“. С огромно облекчение благодарих за малкото навременно чудо, което никак не беше единственото в този ден и с нови сили продължихме. В последните часове не само, че за всеки проблем се намираше бързо решение, но и сякаш всички неуредености придобиха смисъл. Разбрах, че незавършената облицовка на гредите, за която мърморех от седмици, неслучайно е останала така, защото това беше естественото експозиционно място на току що върнатите рисувани таванни дъски от старата църква. Ако витрините ни бяха напълно готови с всички инсталации в тях, нямаше да можем да наредим експозицията във вида, в който я готвехме сега. Ако бяха запълнили с профили краищата на пода, нямаше да можем да местим кабелите. Ако от Регионалният Исторически музей София бяха върнали всички предвидени експонати, нямаше да има къде да наредим ценностите, които се пазеха в манастира. Всичко, което не беше успяло да се случи както го исках, явно е имало причина да не е станало и в този момент се наместваше по най-добрия възможен начин. Сякаш някаква невидима ръка дирижираше процеса и нещата се случваха по висша синхроничност.

Първата витрина от залата с археологическата експозиция беше за черковната утвар, намерена при разкопките. За нея имахме само 4 експоната – две кандила, един зарф (малка ритуална чашка) и едно малко парче седеф, приблизително 2 на 4 см, на което беше гравирано ангелче. Въпреки че изглеждаше като малко бижу, описанието му беше, че е част от икона. Реших, че то ще е акцентът във витрината, поставих го на подиум, така че да е в центъра и съжалих, че нямаме насочваща лупа, за да може да се види в детайли красотата му.

Отецът дойде да помогне с наместването на горния стъклен похлупак на витрината и се загледа.

–     Какво е това?

–     Стари кандила, зарф и седеф – част от икона, може би от рамката ѝ.

–       За кандилата и зарфа знам какво са, ние до скоро ползвахме точно такива – каза Отецът и извика едно момче, което след две минути се върна с двайсетина подобни кандила. – Аз за другото те питах. Чакай малко.

И изчезна, а ние с Роси продължихме със следващата витрина. Като се върна попита:

–       Готови ли сте?

–       С едната витрина – да, по другите работим – казах припряно, без да вдигам глава.

–       Неее. Готови ли сте?! – продължи да пита той многозначително.

Спрях и го погледнах. В ръцете си държеше нещо, увито в стар черен плат и видимо въпросът му не се отнасяше за витрините.

–       Да, готови сме. – отговорих с любопитство.

Отецът разгърна плата и ние онемяхме.

Пред очите ни се разкри много стара седефена икона на патрона на манастира Свети Георги, съставена от парченца, като намереното при разкопките. Седефът ѝ беше бял и блестящ, но ѝ липсваше горната дясна част. Взех в ръката си малкото парченце с ангелчето. Заради многото години, прекарани в кремиковската червена пръст, беше станало кафеникаво, но видях точно от къде е... За момент подържах в ръцете си и двете и се разтреперих.

Това беше...

Това беше изявата на „Духът на мястото“ – Genius loci, както го наричаме в архитектурата. Парченцето беше участвало и преди в изложби, но не бе открило първоизточника си. И точно тук, след много десетилетия, то дойде на своето място...

Това беше проявлението на Божията промисъл...

Това беше олицетворение на всичко, което правихме през тези години – от останките, от малките парченца, които разкрихме там, да опитаме да възстановим цялото с неговата духовна функция.

Това беше и моето малко лично чудо. Никога преди не съм усещала толкова ясно, че това, което правим, е вярното. Сякаш там, в този момент, действаше една невидима сила, която подреждаше всичко и преминаваше и през мен. Сякаш и аз бях малко парченце, намерило своето място. И тази нощ нямаше да спя, но не раздирана от въпроси, а окрилена от отговора, че усилията ни през годините не са били напразни, че всичко има своя дълбок смисъл и аз съм частичка, спомогнала за реализирането му.

P.S. До полунощ наредихме прекрасна експозиция с ценности, които манастирът пазеше явно специално за собствения си музей, която надхвърли първоначалните ни планове и смело може да си съперничи с тези в големите софийски музеи.