НАЙ-БЛАГИЯТ МЕД

Очите ми залепват за такава гледка като краче на пчеличка към капка мед - млад човек на кафе с възрастен. Без да върти очи от отегчение, без да бърза дори.

Откак снахата на дядо Щерю ми разказа, че синът му го биел последните седмици, биел го, Бога ми, както си лежал дядо Щерю болен и безпомощен в кревата. Псувал го синът и го удрял, удрял и псувал, озверял, задето се налага да гледа баща си като малко дете. Тая пък гледка се е срастнала с очите ми до корен, макар че само съм си я представяла. И боли, нейната кожа, убива ми на радостта, че съм човек. Мазолища прави. Та се чудя с какво и как да ги намажа, като са на толкова трудно за стигане, невъзможно за лъгане място.

Чакай, че се отплеснах.

За младия мъж тръгнах да разказвам, и за възрастната дама.
Седя с двамата в дворчето на едно кафене и не вярвам на ушите си.

- Повече от година се грижи за мен – започва тя. – Бях се залежала след ковида и той дойде да ме раздвижва. Още с първото влизане вкъщи заяви: "След два месеца ще се разхождаме навън". Гледай го това младото, помислих си тогава, не знае какви ги приказва. Бях на легло и ми се струваше изключено някога да стигна сама до входната врата.

Поглежда го с благодарност.

- Дъщеря ми като си беше тук последния път, тя живее в чужбина от доста години вече, та като си дойде сега напролет, се изуми как съм живнала. Много добре ти се отразява рехабилитаторът, казва, направо не мога да те позная.

Младежът едва забележимо се усмихва. Долавям спокойно, кротко задоволство – че е полезен, струва ми се – плюс леко неудобство, задето го хвалят.

Колко е хубаво на неговата възраст, мисля си, някой да цени какво можеш.

- Но най ме изненада друго – продължава жената, – той и интелектуалната ми самота лекува. Разговаряме си за какво ли не, по нищо не ми отстъпва, нищо че е само на двайсет и осем. Даже... чак смях ме напушва... много често разсъждава като дъщеря ми, понякога точно едни и същи думи използват.

Започвам да виждам колко много нива има близостта между тия хора. Свързани само по силата на обстоятелствата. И на човещината.

- Почти всеки ден идва. Винаги, когато може. Понякога с приятелката си. Пазарува ми, помага по вкъщи с нещата, дето на мен са ми трудни... ръчка ме да излизам и да се храня по-здравословно. – Разсмива се звънко. – Аз се дърпам, дърпам, но много добре знам, че е прав, и скоро ще започна да го слушам.

И тримата се смеем. На мен, не знам защо, някъде надълбоко ми се плаче.

Колко е хубаво на нейната възраст, мисля си, някой истински да го е грижа за теб. А да не говорим колко е хубаво – на всякаква възраст – старомодното взаимно уважение.

Време е да тръгваме.

- Ще ми помогнеш ли да стана, Кириле?

- Първо опитай сама – насърчава я меко той и застава до нея, готов да я хване.

- Не мога – казва тя, опира се на бастуна и на масата и ... се изправя.

- Видя ли я – вдига вежда Кирил. – Всеки път започва с "не мога", а после...

И я хваща за протегнатата свободна ръка, сякаш го прави редовно от месеци. Сякаш това е най-естественото нещо. Млад човек да държи възрастната си пациентка за ръка. Не както мъж държи жена, а длан в длан, като много близки или много чисти хора.

Едва се сдържам да не се разплача с глас. Малко драматизираш, обажда се хладнокръвният ми вътрешен глас, но неубедително някак. Даже и той усеща, че за мазола в коренчето на радостта-че-съм-човек това е целебен балсам. Тези двамата.

Изпращам ги до нейния дом, по пътя Кирил ѝ купува храна за следващите два дни, крачи ненатрапчиво близо до нея и я хваща за ръката веднага, щом тя я протегне. Накрая се качва до тях, за да остави храната, и се връща с боклука, който тя е приготвила за изхвърляне.

Клатя невярващо глава, защото си спомням как на същото това момче не му се занимаваше да оправи собствената си стая.

- Много съм развълнувана от това, което видях – признавам след малко, докато крачим двамата. – Видях колко много можеш и колко много си.

... и че си най-благотворното лечение за един от най-болезнените ми мазоли, добавям мислено, но няма как да му го кажа ей така, без предисловие.

- Още нещо се надявам да си видяла – казва Кирил. – Че с татко можете да сте спокойни за старините си. Вече знаеш как ще ви гледам.

Миа Сердарева