Който не очаква нищо, никога няма да бъде разочарован.

Ерих Мария Ремарк

Всички имаме свое разбиране за това как функционира светът и какво можем да очакваме от хората. В по-ранните етапи на живота ни нашите представи са много по-крайни, с годините обаче все повече осъзнаваме, че нещата не са черно-бели. И ако в началото винаги сме наясно каква е Истината, в по-късен етап осъзнаваме, че има множество истини и нашата рядко съвпада с чуждата истина.

Ние виждаме света не такъв какъвто е, а такъв, каквито сме самите ние.

Когато сме млади имаме големи изисквания към околните. Светът обаче рядко е толкова отзивчив, че да ги задоволява и често оставаме излъгани в очакванията си. За да избегнем разочарованието, се налага да се запитаме: реалистични ли са очакванията ни? А сетне да ги кажем ясно и недвусмислено на хората, към които са насочени. Мнозина от нас очакват едва ли не останалите да са наясно с нуждите и желанията ни без да сме ги изрекли; да се досетят сами какво очакваме от тях. Никой обаче не чете мисли; човекът може дори да не разбере, че ви е разочаровал. Понякога желанията ни са изпълними и хората, които държат на нас, може и да откликнат. Друга част или са нереалистични, или просто хората не желаят да се откъснат от собствените си грижи и дела, за да се занимават с нашите.

Ако нещата не изглеждат така, както сте очаквали, променете очакванията си. Това е най-лесният начин да избегнете разочарованието.

Често обаче имаме проблем не със самите очаквания – те може да са си съвсем изпълним, а с хората, към които са насочени. Да речем искаме да получим разбиране и подкрепа от някого – напълно нормална човешка нужда. Ако я насочим обаче към човек с нулева емоционална интелигентност, ще останем разочаровани. Ако някой не разбира собствените си емоции – как тогава очакваме да откликне на нашите? Или пък искаме помощ от човек, който е свикнал да получава, не да дава. Няма как да се промени парадигмата и той изведнъж да стане щедър и отзивчив. Или пък очакваме конформист, който само се оплаква зад гърба на хората, но не прави нищо да подобри положението си, да заеме принципна позиция при директна конфронтация? Изключено.

В такъв случай кой е крив? Хората, които не са отговорили на очакванията ни? Или самите ни изкривени очаквания?

Възможно е онзи, който ти дава змия, когато ти го молиш за риба, да няма какво друго да ти даде. Значи според него това е великодушие.

Халил Джубран

С други думи не хората ни лъжат, а сами се заблуждаваме. Често приписваме на останалите въображаеми качества и, когато те не реагират според нашите представи, сме безкрайно разочаровани. Можем да обвиним другия, че не е на висотата на очакванията ни или да обвиним себе си за грешната си преценка, но как това ще промени нещата? Хората са такива каквито са, включително и ние самите.

Ние разбираме света погрешно и решаваме, че той ни заблуждава.

Рабиндранат Тагор

Отказвайки да приемем фактите, често правим следното заключение: той се е променил.

Едва ли, просто сега е възникнала определена ситуация и го виждаме в друга светлина. Останалото, което сме харесали, също го има, но в огорчението си отказваме да го признаем. Хората не са герои или злодеи, а омесени от добро и зло, светлина и мрак, сила и слабост.

"Как можа да ме предадеш, аз толкова ти вярвах!“ – нали така казваме. Но наистина ли сте вярвали на този човек? Никога на никого не сте вярвали. Разберете това! Това е едно от нещата, с които обществото ни промива мозъците. Никой на никого не вярва. Вярваме само на собствената си преценка за другия. Защо тогава се оплакваме? Истината е, че не искаме да си признаем, че преценката ни е била лоша. Това не говори добре за нас, нали? Затова предпочитаме да кажем: „Как можа да ме предадеш!

Антъни де Мело

Всеки действа според собствените си принципи, интерес и натрупана лична сила. Тери Пратчет го е казал най-добре:

За да опознаеш един човек не ти трябва време, а ситуация.

Тогава проличава дали сме на една вълна с даден човек или гледаме в съвсем различна посока.

*

Проблемът с високите очаквания произтича от това, че често сме твърде взискателни към нас самите. Когато си поставяме високи летви и правим непрестанно усилия да надскачаме себе си, неволно прехвърляме очакванията си към останалите. Съдейки по себе си обаче нерядко оставаме излъгани. Има хора, които не обичат да правят усилия: нито заради себе си, а още по-малки заради другите.

Живот, пълен очаквания, е тежък живот. Неговите плодове са тъгата и разочарованието.

Дъглас Адамс

Високите очаквания към себе си също обаче може да се превърнат в извор на разочарование – всеки път, когато не отговорим на високите си критерии, смятаме, че сме се провалили. Може да имаме редица победи или постижения, но веднъж загубим ли – сме безмилостни към себе си. Да очакваме най-доброто от себе си във всяка възможна ситуация, е огромно бреме. Понякога обстоятелствата са срещу нас, понякога жизнената ни енергия е по-ниска, не сме във форма или просто нямаме късмет. Какво толкова? Следващия път ще се справим по добре.

Когато спреш да живееш според очакванията си, всъщност можеш да изживееш нещата такива, каквито са.

Това дава огромна свобода: да си в синхрон със случващото се тук и сега, а не с предварителните очаквания какво и как трябва да се случи. Така изпускаме възможността да получим от дадена ситуация много повече, отколкото сме си представяли. Или да научим урок, ако нещата не се случат, както сме искали. При всички положения, ако останем отворени и открити, ще останем изненадани колко често се случва именно онова, от което сме имали нужда.

Може да не съм отишъл там, където исках, но поне съм там, където трябва да бъда.

Дъглас Адамс

*

Да се окажем от очакванията си към другите е много, много трудно, но носи огромна свобода. Да се откажем от претенциите си към останалите, означава да се заобиколим с хора заради това, което са, а не заради това, което правят за нас. И обратното – да бъдем само с онези, които са с нас, заради това, което сме ние, а не заради услугите, които им правим.

Още по-трудно е да се откажем от очакванията към себе си. Достатъчно е да даваме най-доброто, на което сме способни в момента, без да се вкопчваме в това, какъв трябва да е крайният резултат. Премахвайки стъкленият похлупак над нас, може да постигнем неща, които никога не сме си представяли.

Да се вкопчиш в очакванията си, е като да загърбиш живота такъв, какъвто е, бленувайки за нещо, което може никога да не дойде.

*

Ще илюстрирам идеята си за очакванията с откъс от мой любим автор: Антъни де Мело. Книгата му „Осъзнаване“ е едно от настолните ми четива. Според него нямаме право на никакви изисквания към другите, никакви претенции.

Егоизмът се състои в това да искаме някой друг да живее така, както диктуват нашите вкусове, нашата гордост, нашата изгода, нашият стремеж към удоволствие.

Антъни де Мело

📖

Нашите илюзии за другите

Ако се замислите какво правите, ще разберете, че в крайна сметка нямате с какво толкова да се гордеете. Как ще се от­рази това на отношенията ви с околните? Нима има за какво да се оплаквате? Един млад мъж се оплакал, че гаджето му го изма­мило, изневерило му. Защо се оплакваш? Нима си очаквал нещо по-добро? Очаквай най-лошото, имаш си работа с егоисти. Ти си глупакът – издигнал си я на пиедестал, не е ли така? Мислел си, че е принцеса, мислел си, че хората са добри. Не са добри! Не, не са. Също толкова лоши са, колкото и ти – лоши, разбираш ли? И те са заспали като теб. Към какво мислиш, че се стремят? Преслед­ват личните си интереси, също както и ти. Няма никаква разли­ка. Можете ли да си представите колко освобождаваща е мисъл­та, че никога повече няма да се разочаровате, никога повече няма да имате разбити илюзии? Вече няма да се чувствате измамени. Няма да се чувствате отхвърлени. Искате да се събудите? Искате щастие? Искате свобода? Ето какво: освободете се от грешните си представи. Вижте истинската същност на хората. Ако успее­те да видите собствената си същност, ще можете да разберете и всички останали. И тогава ще ги обикнете. В противен случай ще трябва през цялото време да се борите с грешните си пред­стави за тях, с илюзиите си, които са в непрекъснат конфликт с действителността.

Вероятно за много от вас е твърде стряскаща тезата, че с из­ключение на шепа пробудени личности, от всички останали хора може да се очаква да бъдат егоисти и да преследват користните си интереси повече или по-малко грубо. Оттук стигаме до из­вода, че няма от какво да се разочароваме, няма от какво да се обезверяваме. Ако никога не сме губили връзката си с действи­телността, никога не бихме се разочаровали. Но вместо това ние

предпочитаме да идеализираме хората; предпочитаме да не по­знаваме истинската им същност, защото не искаме да познаваме своята същност. И после си плащаме за това.

Преди да разгледаме този въпрос, нека ви разкажа нещо. Вед­нъж един човек попитал:

– Какво представлява просветлението? Какво представлява пробуждането?

То е като онази случка с лондонския клошар, който се гот­вел да пренощува. През деня не бил ял почти нищо. Стигнал до една улица на брега на река Темза. Валял слаб дъжд, затова той се загърнал в старата си прокъсана пелерина. Тъкмо се канел да си ляга, когато до него спрял луксозен ролс-ройс. От него слязла красива млада жена и му казала:

– Бедни човече, тук ли се каните да прекарате нощта, на тази улица?

Клошарят отвърнал:

– Да.

Тя казала:

– Няма да позволя това. Ще дойдете у дома, ще спите в удоб­но легло и ще получите хубава вечеря.

Тя настояла той да се качи в колата. Тръгнали те, излезли из­вън Лондон и стигнали до разкошното ѝ обширно имение. Ико­номът ги посрещнал, а тя му казала:

– Джеймс, моля те, погрижи се този човек да бъде настанен в крилото на прислугата и да получи подобаващи грижи.

Джеймс така и направил. Междувременно младата жена се съблякла и се приготвила да си ляга, но изведнъж се сетила за нощния си гостенин. Наметнала си нещо и през коридора отишла в крилото на прислугата. Стигнала до стаята, където бил на­станен клошарят, и през процепа на вратата видяла, че вътре свети. Почукала леко, отворила и видяла, че мъжът не спи. По­питала го:

– Какво има, добри човече, не ви ли нахраниха добре?

Той отвърнал:

– Никога през живота си не съм се хранил толкова добре, ми­лейди.

– Да не ви е студено?

Той отговорил:

– Напротив, топло ми е в това чудесно легло.

Тогава тя рекла:

– Може би имате нужда от малко компания. Направете ми място.

Тя се приближила, той понечил да ѝ направи място и цопнал право в Темза.

Ха! Това ви дойде неочаквано! Просветление! Просветле­ние! Събудете се. Когато сте готови да замените илюзиите си с реалността, когато сте готови да замените сънищата си с факти, само тогава всичко ще ви стане ясно. Тогава животът най-накрая ще придобие смисъл. Ще стане прекрасен.

Има една история за човек на име Рамирес. Той бил стар и живеел в замъка си на върха на един хълм. Един ден погледнал през прозореца (както бил на легло, парализиран) и видял врага си. Той бил старец с бастун, който се изкачвал по хълма – бавно, мъчително. Отнело му около два часа и половина да изкачи хъл­ма. Рамирес не можел нищо да направи, защото прислугата му била в почивка. Врагът му отворил външната врата и се отправил право към спалнята, влязъл, бръкнал под мантията си и извадил пистолет. Той казал:

– Най-после, Рамирес, ще си разчистим сметките!

Рамирес направил всичко възможно да го разубеди. Рекъл му:

– Стига, Борха, недей така. Знаеш, че вече не съм онзи мла­деж, който се отнасяше зле с теб преди години, ти също не си млад вече. Откажи се!

– О, не – отвърнал врагът му, – сладките ти приказки няма да ме спрат да изпълня тази своя свещена мисия. Искам отмъщение и ти нищо не можеш да направиш.

Тогава Рамирес казал:

– Напротив, мога!

– Какво? – попитал врагът му.

– Мога да се събудя – казал Рамирес.

И точно това направил – събудил се! Ето какво представлява просветлението. Когато някой ви каже: „Нищо не можеш да на­правиш“, вие отговорете: „Напротив, мога – мога да се събудя!“ И изведнъж животът ще престане да бъде кошмар, какъвто е из­глеждал. Събудете се!

Из „Осъзнаване“, Антъни де Мело

Превод от английски: Валентин Евстатиев