Животът не е преди всичко стремеж към удоволствие, както вярва Фройд, или стремеж към сила, както преподава Алфред Адлер, а търсене на смисъл. 

Виктор Франкъл

Когато станем достатъчно зрели, започваме да си задаваме въпросите: Защо дойдох на този свят? Каква е моята житейска цел? Какъв е смисълът на живота ми?

Само ние можем да си отговорим. Сами придаваме смисъл на живота си и за всеки той е различен. Онези, които успеят да го направят, са щастливци. Защото, както казва Ницше:

Онзи, който има ЗАЩО да живее, може да понесе почти всяко КАК.

Тогава не само имаме за какво да живеем, но това ни дава мъжеството да понесем всички трудности, с които ще се сблъскаме.

Не открием ли смисъл в съществуването си, ще се носим из морето на живота като кораб без рул и котва, подвластни на всички капризи на времето. Открием ли обаче защо да живеем, ще бъдем като пътешественици, сдобили се с компас, който им показва посоката. Тогава няма опасност да се загубим. Мимолетността на съществуванието няма да ни измъчва повече, а усещането за тленност само ще ни даде стимул да не пропускаме нито миг от безценното си време.

Моята надежда все още е да напусна света малко по-добър отколкото бях, когато дойдох тук.
Джим Хенсън

Някои търсят смисъл в удоволствието: секс, храна, алкохол, наркотици… но тази наслада е много мимолетна. Когато страстите угаснат и онова, което ни е носило екстаз, вече не ни радва, тогава се чувстваме празни и опустошени. Измъчва ни „чувство за безполезност“ (Франкъл го нарича „усещане за бездна“). Скуката всъщност е проявление на „екзистенциалния вакуум“.

Всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, което си посадил, ще те видят в тях.

Рей Бредбъри 

Мнозина смятат, че целта на живота им е да постигнат материално благополучие или висок статус. Ако обаче се вгледат дълбоко в себе си, ще установят, че всъщност изпитват потребност да докажат не само на себе си, но и на останалите, колко струват. Тяхното самоуважение се гради върху уважението, което получават от другите. И ако не успеят, се чувстват като провал.

Така ли е наистина, ако са дали най-доброто от себе си? Нима голямата къща или скъпата кола показват колко точно струваме? Успехът често не е това, което изглежда. Понякога външният успех е придружен с вътрешна празнота и обратното: най-щастливите хора обикновено не живеят в дворци. Именно усещането на удовлетворение от добре изживения живот носи истинско щастие. Задоволството, че си оставил своя отпечатък в света.

Някои хора искат да властват над другите. Смятат, че ако са на върха, ще избягат от чувството на несигурност, което дълбоко в себе си носят. Властта им дава усещането, че са важни, че са нещо повече от останалите. Това обаче означава да живееш в постоянна несигурност – в страх, че ще ти отнемат контрола или ще загубиш своя престиж. Ако това се случи, значи ли, че си изгубил своята стойност? Има само едно нещо, което никой не може да ти отнеме: направеното добро. Ако успееш да запазиш своята човечност, когато си на върха, тогава няма защо да се безпокоиш от превратностите на съдбата.

Изкачвайки се в планината, не ритайте тези, които задминавате по пътя. Ще ги срещнете отново, когато слизате.

Лао Дзъ

Други намират смисъл в  това да създадат семейство и да имат деца и това е прекрасно, стига да не ги натоварват със задачата да живеят живота им вместо тях. Ако всички техни мечти, радости, надежди се стоварят върху децата, това може да ги смаже.

Защото, както казва Юнг:

Най-тежкото бреме на плещите на децата е неизживеният живот на техните родители.

Има много по-здравословен начин да живеем чрез децата си. Ето колко красиво го описва Тик Нят Хан:

Моя приятелка се грижи за деветдесет и три годишната си майка, която може всеки ден да почине. Тя казала на майка си:

-        Това тяло не е твое. Тялото ти е много по-голямо. Имаш девет деца, десетки внуци, а също и правнуци. Всички ние сме твое продължение и сме много щастливи и здрави. Ти в голяма степен живееш в нас.

Когато беше млада, успя да научиш много хора да готвят и да правят много други неща. Носеше щастие на хората. Сега ние правим същото; продължаваме делото, което ти започна. Когато беше млада, пишеше поезия и пееше, а сега много от нас пишат стихове и пеят чудесно. Ти продължаваш в нас. Ти си много човешки същества едновременно.

Така помогнала на майка си да види, че тялото й е само малка част от истинското ѝ Аз. Майка ѝ разбрала, че когато тялото й си тръгне, тя ще продължи да съществува в много други форми. 

Други намират смисъл в грижата за земята. В това да посадят дърво, да откъснат плод, да отгледат цвете. Природата се отблагодарява щедро на онези, които с любов се отнасят към нея. Не напразно песента на Диана Експрес е любима на толкова поколения българи:

Какво ще ми говорите за тлен,

щом този свят от памтивека грешен,

ще наследи от мене подир мен

две праскови и две череши.

Има и такива, които откриват в творчеството смисъла на живота си. Когато чета велика литературна творба или слушам красива музика, не мога да не се съглася, че това е прекрасна форма на безсмъртие. Всички сме творци в известна степен – независимо дали създаваме симфония, подреждаме красив букет или опичаме торта. Някои от нас обаче са виртуози. Те са превърнали целия си живот в произведение на изкуството.

Цялата радост на живота е в творчеството. Да твориш значи да убиваш смъртта.

Ромен Ролан

Когато си мисля за баща си, си спомням разходките ни на лунна светлина, когато светът изглеждаше като омагьосан. В ранна пролет ни водеше със сестра ми да берем кукуряк или минзухари, които носехме като подарък на баба ми. Тя пък като дете се радваше и пляскаше с ръце, самата тя разцъфнала в беззъба усмивка. Помириша ли цвете, винаги си спомням за нея и чувам радостните ѝ възгласи.

Когато се погледна в огледалото, виждам обикновена жена на средна възраст, но тогава си спомням как ме гледаше майка ми: от очите ѝ струеше толкова любов, такава нежност и гордост, че сякаш пораствах отвътре. Погледна ли се през нейните очи, всичко става възможно.

Чуя ли пък някой да пее, си спомням за другата си баба. Останала отрано сираче, а сетне – вдовица, животът ѝ определено не беше песен, а тя пееше ли пееше. Когато я питах:

-        Бабо, защо пееш? Толкова ли ти е хубаво?

-        Пея, не щото ми е хубаво, а за да ми стане хубаво – отвръщаше тя. – Като пееш не можеш да плачеш! ❤️

Всеки от нас има такива скъпи спомени. Е, напразен ли е бил тогава животът на хората, които са ги създали? Това са най-красивите творения, които можем да завещаем на света: нашият отпечатък в живота на другите. Следите в душите им, които сме оставили.

📖

Ръцете на тази жена бяха вечно заети или с метлата, или с лопатата, с парцала за пода или с готварската лъжица. Сутрин, тананикайки му, омесваше тестото за сладкишите, по пладне изваждаше от фурната горещите сладки, надвечер ги прибираше, изстинали, в килера. Порцелановите чаши, докато ги нарежда в долапа, пееха в ръцете й като камбани на швейцарски клисар. Носеше се по коридорите, неуморима като прахосмукачка, и все нещо търсеше, все нещо намираше, все подреждаше нещо. Прозорците си лъскаше като огледала, че да хващали слънцето. Въоръжена с лопатка, обхождаше по два пъти всяка градинска леха, а цветята грейваха с трепкащи лица, разгаряни от топлия полъх на нейната диря. Сънят й беше кротък, обръщаше се не повече от три пъти на нощ, отпусната блажено, като че бяла ръкавица, в която призори ще се вмъкне пак една неспокойна и пъргава ръка. Още щом станеше, захващаше се да оправя хората като картини, да нагласява поизкривените им рамки.

А сега изведнъж?…

— Бабо — търсеха я всички. — Прабабо.

А сега изведнъж като че някаква огромна аритметическа сметка се приключваше окончателно. Пълнила беше пуйки, пилета, баници с месо, пълнила беше коремите на джентълмени и на момчетии. Мила беше тавани и стени, болни и деца. Можеше да ти залепи линолеум, да ти поправи счупен велосипед, да навие часовник, да запали пещта на парното, намазала беше с йод поне десет хиляди ужасни рани. Ръцете й бяха навсякъде — и тук и там, и горе и долу, успокояваха, люлееха, запращаха бейзболни топки, размахваха ярки чукове за крокет, разсаждаха семена или завиваха грижливо тесто за козунаци, печеното — да не прегори, а дечурлиги — сладко повалени от дрямка. Спущала беше щори, гасила беше свещи, затваряла беше ключове на лампи и — беше остаряла. Като премисляше онези триста милиарда неща, които беше започвала, изработвала, завършвала и довеждала докрай, получаваше се ясна равносметка, един общ сбор: сложена беше последната десетична точка, последната нула бавно беше нанесена на реда. И сега, хванала тебешира, тя се пресегне за изтривалката.

— Я да погледна — каза прабабата. — Я чакай да видя…

Без паника и без излишен шум тя обходи къщата за сетен оглед, стигна най-после до стълбите, без никакви изявления изкачи трите етажа до спалнята си, положи се кротичко като старомодна гравюра върху снежните бели чаршафи на своето легло — и започна да мре.

Отново се понесоха гласовете:

— Бабо! Прабабо!

Вестта за онова, което ставаше с нея, полетя по кладенеца на извитата стълба, цопна на дъното и вълните се разпространиха навън през стаите, през врати и прозорци, надолу по улицата с брястовете, чак до ръба на зеленото дере.

— Насам, тичайте насам!

Семейството се струпа край постелята й.

— Оставете ме на мира — прошепна тя.

Болестта й не можеше да се види с никакъв микроскоп; това бе тиха, но всепроникваща умора, чувство за оловна тежест в птичето й телце; сънлива, по-сънлива, най-сънлива…

Но за децата й и за децата на нейните деца беше невероятно, че с едно тъй простичко действие, най-блаженото действие на този свят, тя предизвикваше подобна мъка.

— Прабабче, слушай — ти знаеш ли какво се готвиш да направиш? Да погазиш един договор с определени клаузи. Ами че този дом ще се разпадне изведнъж без тебе. Длъжна си да ни дадеш поне едногодишно предупреждение!

Прабаба им попогледна с едното око. Деветдесет години се взряха благо в лицата на лечителите, тъй както древно домашно привидение наднича през високия тавански прозорец на един опразващ се дом.

— Том…

Побутнаха момчето и то пристъпи самичко към шептящата й постеля.

— Знаеш ли, Том — започна тя с тих, далечен глас, — в Южните морета има един ден в живота на всеки човек, в който той разбира, че е дошло времето да се ръкува с всичките си другари, да се сбогува и да отплува надалече; и той го прави, и това е естествено — ударил е неговият час. Такъв е днешният ден. Понякога заприличвам на тебе — и ти се заплесваш в киното, от сутрешната прожекция чак до девет вечерта, че пращаме татко ти да те прибира. Запомни, Том: когато стане тъй, че същите каубои започнат да стрелят по същите индианци, на същия планински връх, тогава трябва да си сгънеш стола и да поемеш към изхода, без да съжаляваш и без да се опитваш да тръгваш обратно по пътечката. И тъй, аз си отивам, докато все още ми е приятно и още ми е интересно.

Следващия, когото повика край леглото си, беше Дъглас.

— Кажи, прабабче, кой ще поправя шиндите на покрива ни напролет?

Всеки април, откакто той се помнеше на този свят, по покрива сякаш започваше да чука усърдно кълвач. Не беше кълвач, а прабаба му, покатерила се горе кой знае как, която пееше високо в небесата, забиваше пирони и подменяше изгнилите дървени шинди.

— Запомни, Дъглас — прошепна тя, — покрива трябва да поправя само човек, комуто това ще доставя радост.

— Запомням.

— Като стане април, огледай се край тебе и запитай: „Кой иска да поправи покрива?“ И оня, чието лице се огрее отвътре, той ще е твоят човек, знай това Дъглас. Защото там горе, от този покрив, се вижда как целият град се изсипва към равнината и как равнината се изсипва към ръба на света, вижда се как пробляскват реката и утринното езеро, виждат се птиците по дърветата под тебе, и най-свежият вятър лъха горе. Всяко едно от тези неща е предостатъчно, за да накара човек да се провре през капандурата в ранна пролетна утрин. Това е незабравим час, ако имаш желание да…

Гласът й заглъхна в тихо пъхтене.

Дъглас плачеше.

Тя се посъвзе.

— Хайде сега, я ми кажи, защо плачеш?

— Защото утре няма да си тука — изхълца той.

Тя извъртя едно мъничко ръчно огледало от себе си към момчето. Той погледна там нейния и своя образ, после погледна пак към нея, защото тя каза:

— Утре сутринта ще стана в седем и ще си измия врата; ще измина тичешком пътя до църквата с Чарли Удман; ще отида на пикник в Електрическия парк; ще плувам, ще бягам боса, ще падам от дърветата, ще дъвча ментова дъвка… Дъглас, Дъглас, я се засрами! Ти си режеш ноктите, нали?

— Режа ги.

— И не викаш от болка, когато тялото ти се подновява на всеки седем или колко там години, когато старите клетки измират, а нови се образуват в пръстите и в сърцето ти. Това ти се струва напълно естествено, нали така?

— Да.

— Така-а-а! Слушай сега, моето момче. Всеки, който събира изрезките от старите си нокти, е истински глупак. Да си виждал някоя змия да запазва старата си кожа? Не си. А в леглото пред теб сега има само това — изрезки от нокти и стара, охлузена кожа от змия. Духнеш ли по-силно, ще се разхвърчат люспи. Важно е не това мое аз, което лежи сега тука, а онова мое аз, което седи на ръба на леглото и гледа към мене, и другото мое аз, което е долу и готви вечерята, или е легнало в гаража под колата, или чете в библиотеката. Само новите части струват нещо. Всъщност аз днес не умирам. Човек, който е създал потомство, никога не умира. Аз още дълго време ще бъда тука. Хиляда години от днес ще минат и цял един град от моето потомство ще гризе киселици в сянката на евкалиптите. Ето тъй отговарям на онези, които питат много! Хайде сега, по-бързо, да влязат останалите!

Накрая цялото семейство се нареди мълчаливо в стаята, сякаш изпращаха някой на гарата.

— Е — каза прабабата, — вече тръгвам. Понеже уважавам себе си, признавам, че ми е драго, гдето всички сте сега край мене. Искам да ви напомня, че през другата седмица има да се плеви градината, да се изчистят килерите и да се купуват дрехи за децата. И тъй като тази част от мене, наричана за удобство Прабаба, няма да е тука, за да ви подканва, онези други мои части, наречени чичо Бърт, Лио, Том и Дъглас, и всички останали имена, ще трябва да се заемат и с моята работа и да я разпределят помежду си.

— Добре, прабабо.

— Не желая тук утре да се събират гости за заупокойки. Не искам да се държат хвалебствени надгробни слова; каквото е трябвало, казала съм си го сама, на моето време и в моя разцвет. Вкусила съм от всички храни, изиграла съм всички танци; остана ми една последна торта, която не съм вкусвала, и една последна песен, която не съм пяла. Ала не ме е страх. Да си, призная, дори съм любопитна. Ще се постарая да вкуся както трябва и смъртта. Затуй не се тревожете за мене. А сега вървете си всички и ме оставете да потърся съня…

Някъде тихичко се затвори врата.

— Така вече е по-добре.

Останала сама, тя се намести блажено в топлата пряспа от лен и вълна, между чаршафа и завивката, а шарените квадрати на юргана грееха ярко като някогашните циркови знамена. И докато лежеше, почувства се мъничка и скрита, като в утрините преди осемдесет и няколко години, когато, пробудила се рано, протягаше нежното си телце в леглото.

Преди много години, мислеше си прабабата, сънувах един сън, който беше безкрайно приятен, но някой ме събуди и това стана в деня, когато се родих. А сега? Чакай да видя… Тя се върна в спомените. Къде бях тогава, запита се прабабата. Деветдесет години… как да подхвана отново нишката на оня, някогашен сън? Протегна тъничката си ръка.

Ето го… Да, същия сън. Усмихна се. Все по-дълбоко и по-дълбоко сред мекия сняг потъваше главата и във възглавницата. Така вече беше чудесно. Да, сега го видя да се оформя бавно в представите й с такава яснота, сякаш море се плискаше по безграничен и вечно подновяващ се бряг. Отпусна се, остави някогашният сън да я докосне, да я повдигне от снега и да я понесе над вече забравеното и ненужно легло.

А долу, мина й през ума, долу лъскат приборите, разтурват мазето и мият коридорите. Чуваше ги да живеят из целия дом.

— Чудесно е — прошепна прабабата, докато същият я носеше на своите вълни. — Както всичко останало в този живот, и това е чудесно.

И морето я приласка обратно, навътре от брега.

Из „Вино от глухарчета“, Рей Бредбъри

Превод: Жени Божилова