Най-големият въпрос, който не е намерил отговор и на който аз не успявам да отговоря въпреки тридесетте ми години изследване на женската душа, е: какво иска жената?

Зигмунд Фройд

Могат ли мъжете да разберат жените?

Дълбоко се съмнявам. Проблемът всъщност е, че то и ние не се разбираме. 🤣

Или поне аз не винаги съм наясно със себе си. Свикнала съм в мен да живеят множество личности – коя от коя по-щури. Да вземем например Вещеричката 🧚‍♀️, дето смята света за вълшебно място и само трябва да пожелае нещо истински, за да си сътвори поредното чудо. Докато тя държи руля, Вселената е невероятно приказно място, където всичко е възможно. Само че тя е капризно същество – идва и си отива, когато ѝ хрумне. След нея обикновено идва Мрънкалото😩– ама защо светът е устроен така; ама защо хората са такиви; не можеше ли oнзи на опашката да е по-мил, а продавачката по-любезна и т.н и т.н. За съжаление, не успява съвсем да се вживее в ролята на жертва, защото обикновено след нея застъпва Присмехулницата😏, която успява да развали и най-добре режисирания трагичен епизод, подхвърляйки реплики от сорта на: о, какво ридание! Браво, първокласно изпълнение!! Леле, какви крокодилски сълзи – ще се удавиш в тях! Ама с тия сополи, дето ги ръсиш навсякъде – хич не изглеждаш поетично… Тя е досадният наблюдател, който присъства във всяка сцена от живота ми и никога не ми позволява да се взема твърде на сериозно. Когато дойде време да стъпя малко на земята, пристига: Майката-закрилница.👩‍🦰 Тогава деца, кучета, приятели и всичко живо в радиус от няколко километра трябва спешно да се евакуира, освен ако не иска да бъде обгрижвано до смърт. Няма „не ми се яде“, „не ми е студено“ или „не ми се прави това или онова“ – има си правила и те са: мама знае най-добре. 😂 Като се изтощи, появява се Месечинката🌛, изтъкана от музика и лунни лъчи – за нея всичко е мимолетно, животът е илюзия, защо да се тревожим, като всички сме смъртни. Не е ли по-добре да отидем на разходка на лунна светлина, да поговорим с цветята, да послушаме плисъка на вълните (след като някой по-отговорен персонаж е организирал пътуването, де), или просто да се разтворим в залеза… Понякога Писателката✍️ в мен пристига с гръм и трясък – и помита всички останали. Следва експлозия от идеи и пълно потапяне в „потока“ на сътворение – тогава се раждат най-интересните и оригинални творения. Когато тя е на вахта, никой друг не може да припари – загубвам представа за времето и мястото и бродя из други вселени. Следва – Шефката💪: тя ще се разфучи и набързо ще организира живота на всички – от дреболии като: кой има нужда от спешна подстрижка/нови обувки/вкусно хапване/хубаво мъмрене…  – до организиране на екскурзии, ремонти или направо нов седемгодишен житейски план…  ☹ Да не пропуснем и Мечтателката🌠 – тя умее да бленува наяве. Толкова е добра в това да създава илюзорни светове, че обикновено мечтае и за другите. Именно тя е отговорна за създаването на блога – мечтата ѝ бе да сътвори място, където мислещите хора да открият убежище от пошлостта на ежедневието. Място на красота, хубави книги и споделеност, за да забравят за малко тежестта на живота и да си спомнят смисъла му. Място, където да мечтаем заедно.❤️

*

Някога, когато бях по-млада, вярвах, че имам една единствена самоличност и много се дразнех на себе си, когато сменях настроенията и желанията си.
– Не можеш ли да си по-последователна – укорявах се аз. – Вчера си пишеше надгробното слово, а днес вече съчиняваш собствена Ода на радостта. Вземи и реши най-накрая дали ще си трагичен или комичен персонаж!!!

А защо не и двете? Има толкова много роли, в които се чувствам себе си. 🤠

Защо да избираме един определен нюанс за личността си, когато можем да използвамe цялата палитра? Нима небето не сменя цвета си непрестанно, оставайки си същия небосвод? Защо да се ограничаваме, когато в нас живее безкрая?

Глупав е този, който не се променя – е казал Волтер.

 Някога, когато пристъпех самоопределените ми рамки, се чувствах много виновна. Ако образът ми пред света не отговаряше на идеала, който си бях наложила, осъждах се сурово и бързах да се извиня:

– Съжалявам, това не съм аз/не съм на себе си/не знам какво ми стана…

О, аз съм си била отвсякъде, само че не съм искала да си го призная. Много ни бива да крием от себе си онова, което не желаем да знаем. ☹ Ограничавах  толкова голяма част от себе си, че в един момент не знаех коя съм. Когато се самоотричаме – изгубваме себе си. В желанието си да се впишем, оставяме други да определят за нас кое е правилно и кое – не, вместо да заявим и отстояваме себе си.

Сега, когато припознах и прегърнах всичките си самоличности, най-накрая се чувствам цялостна. Всяко от лицата ми е истинско и е само част от пъзела на моята личност. Заедно образуват хармонично цяло – една пъстра, щура, многопластова, жива картина на несъвършен, но истински човек.

Е, признавам: хич не е лесно да съжителствам с толкова много личности – и все мои, единственото по-лошо от това е някой да съжителства с теб! 😱 Аз поне знам как да се оправям с тях, но горкият ми мъж или любимата ми приятелка – те са рационални и последователни хора, които успявам да втрещявам ежедневно. Тъкмо се ориентират в положението и включат съответния регистър – и аз сменя ролята. 😵‍💫

Например онази сутрин – изведох кучето на дълга и освежаваща разходка, както обикновено. В този ден обаче цялата мирова скръб бе решила да ми дойде на гости. Оптимистката💃си беше взела отпуск и на нейно място беше дошла онази – Ревлата 😭, дето всичко ѝ е криво. Огромна буца бе заседнала в гърлото ми, усещах се най-злочестата на света и започнах тихичко да си подсмърчам зад очилата – отрони се сълза, после втора, сетне цял поток. Посегнах за кърпичка, но се оказа, че нямам. Ами сега? Нали съм си изобретателна – реших: ще намеря листенца и ще си избърша носа. Едно, че – две, че – три и така от дърво на дърво – стигнах върха и приседнах на една пейка да си порева на спокойствие. Да, ама – не. Като ми пламна носът – хем гори, хем боли – хич не мога да се съсредоточа във висшите селения на скръбта. Не знам какви са били тези листенца, ама явно не са били от онези, подходящи за деликатни нужди. 😉 Хукнах надолу, сякаш сто дяволи ме гонят, да търся вода да си мия лицето. Като се прибрах, останала без дъх у дома, и се погледнах в огледалото – прихнах неудържимо: носът ми беше като камба – подут и червен. Естествено Присмехулницата ме спука от подигравки – и един нервен срив не можеш да си спретнеш като хората, а трябва да ставаш за резил.

Кажете ми – как човек да се взема на сериозно, когато е променлив като пролетното време? Че и да очаква и разбиране от другите отгоре на това?!🤔

Чарли Чаплин, прочут експерт по жените и истински джентълмен, обаче твърди:

Жените нямат недостатъци, те имат особености!

Та такава съм си явно - особена. Вероятно нормалните хора успяват да изкарат деня без да сменят множество настроения и самоличности, но няма как да го знам, нали не съм от тях. 😜

Едно е сигурно – никога не ми е скучно.

Понякога животът с мен май е по-вълнуващ, отколкото биха искали близките ми, но няма пълно щастие. Щом се греят на лъчите на моята сияйна личност, ще трябва да понесат някоя и друга дъждовна буря. 🌦️

Или ако перефразираме Малкият принц:

Ако искат да видят пеперуди, ще трябва да изтърпят две-три гъсеници.🌹

📖

СЪВЕТЪТ НА ЕДНА ГЪСЕНИЦА

Гъсеницата и Алиса се гледаха доста дълго, без да си продумат. Най-после Гъсеницата извади наргилето от устата си и се обърна към Алиса с немощен сънлив глас:

 – Коя си ти? – рече Гъсеницата. Това съвсем не подканваше към разговор. Алиса отговори доста свенливо:

 – Не… не зная сега, госпожо… зная само коя бях, когато станах тая сутрин, но струва ми се, че оттогава съм се изменила вече няколко пъти…

 – Какво искаш да кажеш? – рече строго Гъсеницата. – Обясни се!

 – Себе си, боя се, не мога да обясня, госпожо – каза Алиса, – защото, виждате ли, аз не съм аз!

 – Не виждам! – рече Гъсеницата.

 – Боя се, че не мога да се изразя по-ясно – отговори много учтиво Алиса, – защото аз сама не го разбирам. Да бъдеш в един ден ту голяма, ту малка е доста объркано.

 – Не е! – рече Гъсеницата.

 – Може би вие не намирате, че е тъй – каза Алиса, – но когато ще трябва да станете какавида, а това, знаете, ще се случи някой ден, и след това да се превърнете в пеперуда, мисля, и на вас ще се вижда някак странно, нали?

 – Ни най-малко! – рече Гъсеницата.

 – Може би вашите чувства да са различни – каза Алиса. – Аз зная само, че на мене би ми се видяло странно!

 – На тебе! – рече Гъсеницата възмутено. – Коя си ти?

Това ги върна пак към началото на техния разговор. Алиса се ядоса на късите забележки на Гъсеницата. Тя се поизправи и каза много важно:

 – Мисля, първо вие трябва да ми кажете коя сте.

 – Защо? – рече Гъсеницата.

Това бе друг не по-малко мъчен въпрос. И тъй като Алиса не можа да намери причина и не можа да отговори на въпроса, а Гъсеницата изглеждаше доста неразположена, тя тръгна да си върви.

 – Върни се! – извика Гъсеницата подире ѝ. – Имам да ти кажа нещо важно.

Това звучеше все пак по-иначе. Алиса се върна.

 – Не се ядосвай! – рече Гъсеницата.

 – Това ли е всичко? – попита Алиса, като преглътна яда си.

 – Не – отговори Гъсеницата.

Тъй като нямаше друго какво да прави и най-сетне Гъсеницата можеше да ѝ каже нещо, което заслужава да се чуе, Алиса реши да почака.

Гъсеницата смукна още няколко пъти, после разтвори нозе, извади наргилето от устата си и рече:

 – Тъй, значи ти мислиш, че си изменена?

 – Боя се, че да, госпожо – отговори Алиса. – Не мога да си припомням различни неща, както по-рано… и дори десет минути ръстът ми не остава същият.

 – Какви неща не можеш да си припомняш? – попита Гъсеницата.

 – Опитах се да кажа „Как е лъснал малкият ни лекокрил…“ наизуст, а то излезе съвсем друго! – отговори Алиса натъжено.

 – Кажи „Татко Уилям“! – рече Гъсеницата. Алиса скръсти ръце и започна:

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък по цял ден безгрижен на воля, ходиш все още с главата надолу!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, имах аз мускули, същи борец бях – мажех ги с масло, чудесно, вълшебно. – Да ти продам ли? – Продавам на дребно.“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, а си играеш, все още с главата, удряш я, сякаш е топка, в стената!?“ „На младини, му отвърна борецът, мислех си кой знай какъв ли мъдрец съм. Празна разбрах, че била ми главата, и за това си я удрям в стената.“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече. А пък и костите вземаш за гъби, нищо че няма в устата ти зъби!“ „На младини, му отвърна мъдрецът, беше за мене жена ми молецът… Цял ден, ей богу, се карахме двама, и за това е устата ми яма!“

„Татко Уилям, младежът му рече, бяла е, бяла косата ти вече, А очила не си още ти сложил – туй на какво ли дължи се, о, боже!“ „Казах, каквото ти казах аз вече! – Татко Уилям го ядно пресече. – Само да смееш пак нещо да питаш, тъй да си знаеш, ритник ще опиташ!“

 – Грешно – отсече Гъсеницата.

 – Да, малко… боя се… – каза Алиса плахо. – Някои от думите са се изменили.

 – Грешно е от начало до край – рече Гъсеницата настойчиво.

Последва късо мълчание. Гъсеницата заприказва първа.

 – Колко голяма искаш да бъдеш?

 – О, аз не придирвам толкова! – бързо отвърна Алиса. – Само че никой не иска да се изменя толкова често, знайте…

 – Не зная! – рече Гъсеницата.

Алиса нищо не рече. Никой по-рано не бе ѝ противоречил толкова и тя почувства, че почва да се ядосва.

 – Сега доволна ли си? – попита Гъсеницата.

 – Бих желала да бъда малко по-голяма, госпожо, ако нямате нищо против – отговори Алиса. – Десет сантиметра не е никак хубав ръст.

 – Много си е хубав! – отвърна обидено Гъсеницата, като се изправи. (Тя бе точно десет сантиметра висока.)

 – Но аз не съм свикнала на такъв ръст! – замоли се жално Алиса. И си помисли: „Защо животните се обиждат толкова лесно!“

 – Ще свикнеш с време – рече Гъсеницата, сложи наргилето в устата си и пак запуши.

Из „Алиса в страната на чудесата“

Превод: Лазар Голдман