Може да не си способен да контролираш всяка ситуация и изхода от нея, но можеш да контролираш своето отношение и как да действаш в нея.

 Джиду Кришнамурти

Когато нещата в живота ми започнат да се стичат по начин, който не ми харесва, а обстоятелствата не зависят от мен, винаги се сещам за едно философско понятие, често използвано от Ницше: AMOR FATI. Това означава: обичай съдбата или приемай философски това, което ти се случва. И лошото, и доброто. С хубавите неща нямаме проблем, тях си ги приемаме охотно като нещо, което ни се полага. Виж за лошите се иска известно усилие да си спестим негодуванието и въпросът, който веднага ни идва на ум: защо на мен?

А защо не?

Никой не ни е дал гаранция, че в живота ни няма да има неблагополучия. Въпросът е какво правим, когато ни споходят. Винаги имаме две възможности: да се тръшкаме и негодуваме, с аргумента, че не го заслужаваме, не е честно, ама точно сега ли…

Или да стиснем зъби и да се надяваме, че и това ще мине.

Наскоро ми се наложи да проверя, доколко прилагам този принцип на практика. Съдбата реши да ме подложи на изпитание – живея ли своята истина или всичко това са „празни приказки за утешение на наивници“ (както веднъж ми казаха). Ето какво се случи:

Внимателно планирахме годишната си отпуска – екскурзия до Румъния с наши приятели, а след това почивка на тяхната къща на морето. Обсъдихме подробно всички подробности и лично запазих хотелчетата чрез Booking и купих билети за всички забележителности, които искахме да посетим – а те никак не бяха малко. В Румъния, оказа се, има доста повече замъци, отколкото може човек да предположи. С чиста съвест очаквах нашето лятно приключение – така, де, нали всичко бяхме обмислили предварително.

Само че, както отдавна сме установили: животът е това, което се случва, докато градим планове.

Дни преди заминаването изникна неотложен гинекологичен проблем. Казах на лекарката ми, че пътувам за чужбина след два дни и няма как да се подлагам в момента на операция, пък била тя и лапароскопска. Просто няма време за това. Генеколожката ме обяви за луда и по мое настояване примирено ми изписа лекарства, мърморейки „оптимистично“, че едва ли ще помогнат.

Знам, че не беше разумно от моя страна да тръгвам, но как можех да разочаровам приятелите си, които чакаха с нетърпение нашето приключение. Нямаше да заминат сами, ето защо реших отново да вкарам в действие девиза си: не вярвам в чудеса, разчитам на тях. Въоръжена с лекарства и с вярата, че Вселената е на моя страна, тръгнах на път.

Казано е: да бъде според вярата ви и докато стигнахме Букурещ, състоянието ми се нормализира. Искрено си отдъхнах, макар и прибързано, както се оказа.

На следващия ден ме връхлетя мощна бъбречна криза. Който някога е имал подобно преживяване, ще разбере ужаса ми, когато разбрах, че не само сме без подходящите лекарства, но и без медицинска застраховка. Винаги правим, но за зла участ този път в бързината сме пропуснали. Обикаляхме от аптека на аптека, но навсякъде отказаха да ни продадат лекарства без рецепта. Слава Богу, че личният лекар ни изпрати рецепта по Viber и в крайна сметка успяхме да спасим положението.

Съпругът ми вече беше готов да се връщаме в България. Притесняваше се да навлизаме дълбоко в страната да гледаме замъците, отдалечавайки се от границата. Аз обаче бях твърда: продължаваме пътешествието (докато междувременно тайно отправях молитви към всички светли сили да се притекат на помощ).🙏

Стигнахме привечер в Сигишоара – живописно средновековно градче с невероятна архитектура и колоритна атмосфера. Само половин час по-късно едва не ме прегази тир – реших наперено да пресека натоварен път, с пълна убеденост, че пешеходната пътека ми дава предимство. Уви, не бях видяла светофара, който при това е светил червено. Почти докарах инфаркт на шофьора на тира и без малко да причиня верижна катастрофа – човекът все пак успя да спре в последния момент. 😱Предоволна бях, че не ме наби – напълно си го заслужавах.

В такива моменти винаги си спомням великия Тери Пратчет, който казва, че:

Aвтентичната тъпота винаги надминава изкуствения интелект.

В случая дори няма място за сравнение.

Следващият ден, точно преди да тръгнем към замъците в Синая, успях някак си да падна по стълбите и силно да си навехна глезена. Не можех изобщо да стъпя на крака си – глезенът се поду зловещо. Веднага му сложихме лед и аз, въпреки болките, упорито настоях да тръгваме за замъка Пелеш – ако се окажеше, че не мога да вървя, щях да ги чакам в колата.

Но, чудо!  Когато стигнахме, аз някак успях куцайки с подутия крак да обходя прекрасния замък Пелеш и дори разгледах Пелешор.

Горкият ми съпруг, вече не смееше да ме изпусне от поглед – страхуваше се, че я някоя тухла ще падне на главата ми, я изневиделица ще се отвори дупка в паважа, или ще ме удари гръм. Така де, явно светът беше опасен за мен и злополуки дебнеха отвсякъде. 🫣Приятелката ми е доста притеснителен човек и винаги тръгва на път заредена с обилно количество успокоителни, заяви, че за първи път не е изпила и едно хапче – дори не й е останало време да се притеснява за себе си – през цялото време е била нащрек за моето оцеляване. 😆

В деня, в който се върнахме в България, докато бях сама в стаята, успях жестоко да се задавя, при това без да ям нищо в момента. Нито грам въздух не можеше да премине през носа ми – сякаш някой ме беше хванал за гърлото и ме душеше. Точно когато вече сдавах Богу дух, влезе съпругът ми и с няколко удара по гърба, успя някак да ме върне обратно. Всички дружно решиха, че ми трябва курбан. Или да ми четат молитви. Приятелката ми дори изрови отнякъде светена вода, решена да изгони всички дяволи от мен. Не знам дали е успяла, но някак си временно се кротнаха.😇

Седяхме на следващия ден и пиехме кафе, когато моята приятелка ме попита:

– Как, за Бога, го направи? Как успя да довършиш екскурзията и да оцелееш напук на всичко?Ако бях на твое място, щях да се тръшна на легло още в началото на пътуването и да ви кажа: оправяйте се, аз бях дотук.

Въпросът й ме накара да се обърна назад и с почуда да видя как, противно на всякаква логика и здрав разум, съм успяла да изляза от привидно невъзможни ситуации. Толкова бях мобилизирана да се справя с болката и безсилието, че някак съм открила в себе си свръхчовешки сили.

Изведнъж прозрях – използвала съм най-силната молитва.

Попитали веднъж един монах:

- Отче, научи ме на най-силната молитва. Аз се моля ли моля, но Бог не ме чува.

Монахът се усмихнал и му разказал следната история:

- Двама човека се оказали на необитаем остров. Нямало откъде да дойде помощ, затова се молили – всеки, както умее. Преди всичко имали нужда от храна. На единия Бог изпратил в много храна, а на другия – нищо.

Трябвало да се скрият някъде от лошото време. Единият открил пещера, а другият – не открил никакъв подслон.

Трябвало да открият как да отплават от острова и единият намерил лодка на брега, а другият не намерил нищо.

Седнал първият в лодката, взел греблата и си спомнил за своя брат по съдба и решил да го вземе със себе си.

Когато се отдалечили от брега, първият попитал втория:

- Защо всичко, за което молех Бог, го получавах, а ти – не?

- Бог ми даде всичко, за което го помолих – отвърнал му неговия приятел. – Всичко, което поисках от него, беше да помогне на теб.

Най-силната молитва е тази, която е продиктувана от Любов към Бога и ближния.

Когато се молим за другите, благословът като бумеранг се връща и върху нас.

През цялото време аз мислех за другите, не за себе си. Не исках да им разваля преживяването. И правейки усилие заради тях, успяла съм някак да помогна на себе си. Освен това каквото и да станеше, непрестанно благодарях.

Бях толкова благодарна, когато се сдобихме с лекарства, че и не помислих да роптая срещу самата ситуация. Докато шофьорът на тира бибиткаше истерично, уплашен че ме е размазал на пътя, първата ми мисъл беше: Благодаря ти, Господи, че съм жива! Благодаря ти, че не стана верижна катастрофа! И че шофьорът не ме наби.😬 Когато паднах по стълбите, казах си: Благодаря ти, Господи, че паднах от последното стъпало на тази стръмна стълба, а не от най-горното. Когато мъжът ми ме потупа по гърба и аз си поех въздух, си казах, благодаря ти, Господи, че имам още дни на тази земя.

Преди време прочетох една истинска история, която ми въздейства толкова силно, че оттогава се превърне в моя мантра:

Благодаря ти, Господи, че е само това.

📖

Гласът й е признат за един от най-добрите мецо-сопрани в света. Монсерат Кабайе била толкова впечатлена от таланта й, че веднъж паднала на колене пред нея. Става дума за оперната дива Елена Образцова.

Тя блестяла на всички големи сцени в света и въпреки това оставала земна, искрена и сърдечна. Веднъж споделила: „Баща ми ме научи: всяка вечер, преди лягане, винаги мисли за това, какво си направила през деня: кого си обидила, на кого трябва да се извиниш, така че да не правиш зло на следващия ден. Така правя от детството си. Лягам да спя с чиста съвест. И въобще, в живота задължително трябва да правиш добро“.

Елена Образцова споделя как успяла да се пребори с мигрената. Този съвет може да ви помогне в ситуации, в които ви се струва, че животът е несправедлив.

„Четиридесет години страдах от мигрена; когато получех пристъп, не можех да стана от леглото в продължение на цяло денонощие, а понякога и повече. При поредния пристъп повикаха медицинска сестра от спешното отделение. В стаята влезе висока и едра жена в бяла престилка.

Аз лежах и се жалвах:

- Господи, защо си ми пратил тези адски болки. Никога никому лошо не съм помислила, зло не съм сторила.

В този момент сестрата сложи ръце на кръста и ми кресна:

- Ах ти, нахална жено!

Едва не паднах от дивана от изумление .

- Вместо да благодариш, че е само това! Знаеш ли колко хора с години са приковани на легло, крещейки от истинска болка? Когато нещо те боли, кажи „благодаря ти, Господи, че е само това“.

Послушах я, и, макар че е трудно да се повярва, болката започна да утихва. През годината още няколко пъти получавах пристъпи, но много по-рядко и далеч по-слаби. А сетне изобщо забравих за тях. Оттогава каквото и да ми се случи, казвам: Благодаря ти, Господи, че е само това.“

Източник: cluber.com.ua