Този ден никога няма да се повтори.

Всяка минута е безценно съкровище.

            Дзен мъдрост

Живеем в постоянна тревожност и стрес. В напрегнато очакване да ни връхлети изневиделица някаква опасност. Не смеем да отпуснем гарда, защото „светът е опасен и заплахи дебнат отвсякъде“.

Ако се запитаме от какво всъщност се притесняваме, не можем да дадем конкретен отговор: като че ли от всичко, което евентуално би могло да се обърка. Проследим ли обаче произхода на страховете си, ще останем изненадани.

Самата аз открих извора на моята тревожност като че ли случайно. Минавах през много тежък период от живота си, който беше толкова непоносим, че единственият начин да оцелея бе да се съсредоточа само и единствено върху днешния ден. Върху случващото се само през този ден, върху действията си сега и плановете си само до края на деня. Да концентрирам цялото си внимание върху това какво правя точно в този момент, без да се разсейвам. Инстинктът ми за самосъхранение се беше задействал и не позволяваше на ума ми да блуждае извън тези рамки.

Беше животоспасяващо да спра да мисля за миналото, защото бремето му беше смазващо, както и да престана да гледам към бъдещето, защото страхът от неизвестното ме парализираше. Така, без да искам, се озовах в Настоящето – само така можех да оцелея. Разбрах, че Времето е мой враг – миналото ме обезсилваше с чувството за съжаление и вина за всичко, което съм пропуснала да сторя, а бъдещето ме изпълваше с чувство на ужас за всичко, което би могло да се обърка. Разкъсвана от това непрестанно лутане между минало и бъдеще, между съжаление и страх, изтерзана и полуобезумяла, внезапно се приземих в Настоящето. И открих покой. 🫠

Само когато присъствах с цялото си същество тук и сега, можех да се справя с болезнените си чувства. Сякаш вървях по острието на бръснача на Настоящето и не смеех да отместя поглед, защото от двете ми страни, като Сцила и Харибда, разтворили страшна паст, дебнеха Миналото и Бъдещето. Всяко подхлъзване можеше да се окаже фатално – щях да падна в бездната на отчаянието и чудовищата на ума ми да ме погълнат. 😱

Така, по неволя, открих най-голямата тайна на Битието, която мистиците винаги са повтаряли, но ние така и не осъзнаваме: единственото, с което разполагаме, се намира Тук и Сега. Само тук сме свободни. Вместо това ние се оказваме пленници на Времето: или преживяваме отново и отново миналото или градим въздушни кули за бъдещето. Във всички случаи не присъстваме в Настоящето, защото, ако присъствахме, щяхме да се чувстваме добре. Обикновено в него няма нищо тревожно,  а ако възникне проблем, знаем какво да направим: всичко по силите си (както казва Баба Вихронрав).

Няма обаче как да променим и една частичка от миналото. Непрестанното връщане към болезнени спомени не само отнема от нашата жизненост, но и не ни позволява да продължим напред. Живеем в океан от болка, но отказваме да излезем това мъчително състояние? Защо не спираме да чоплим стари рани  и да претопляме минали обиди?

Защото, направим ли го, сякаш се отказваме от самите себе си. Кои сме ние без нашата болка?

Пуснем ли товара на миналото, ще се наложи да се вгледаме в себе си сега. Да си дадем сметка какво правим или какво не правим в настоящия момент. 🫣

За да избегнем тази отговорност, прехвърляме съзнанието си… в бъдещето.

Можем ли да предугадим какво ни чака след пет години, след пет месеца или дори след пет дни? Да изберем един вариант от непрестанно разклоняващата спирала от възможности, които чертае въображението ни?

Едва ли, защото най-вероятно никой от тези апокалиптични сценарии, които рисува нашето въображение, няма да се случи. Разказваме си страшни приказки и им вярваме. Както казва Сенека:

По-често страдаме от въображението си, отколкото от действителността.

Понякога сме толкова добри в собствените си фантасмагории, че си сътворяваме истински филми на ужасите. Измисляме си злодеи и мъчения, изфабрикуваме си катаклизми и изпитания, преживяваме съкрушителна загуби и грандиозни провали. Създаваме си свят на виртуална реалност в главите си и я преживяваме като истинска. Дори да се сбъднат фантазиите ни, едва ли ще бъдем по-нещастни, отколкото вече сме. Само че тогава ще ги преживеем веднъж, а в съзнанието си ги разиграваме безброй пъти.😱

Става ли дума за страх, реалността не може да стъпи на малкия пръст на въображението.

Фредерик Бакман

Друг пък избираме да живеем в някакъв блян – в утопично бъдеще, пълно с розова мъгла, където всичко ще се подреди като в коледен филм. Ще дойдат правилните хора в най-точния момент, за да ни поднесат на тепсия всичко, за което мечтаем. И въпреки, че животът е пълен със синхроничности, той всъщност работи в посока да ни избавя от илюзиите, а не да добавя към тях. Никой не ни е обещал, че животът ни непременно ще е щастлив, но бихме могли да го направим пълноценен и смислен. Само че, за да можем да живеем истински, трябва да се озовем в единственото време, над което имаме реална власт: Настоящето. Само Тук и Сега можем да действаме. Само тук силата е с нас.

В миналото се борим с призраци, в бъдещето се сражаваме с проекции, но Тук и Сега – имаме на разположение пълния си арсенал от знания, умения и възможности.

📖

Попитали един дзен майстор:

-        Как се дисциплинирате във всекидневния живот?

Майсторът отговорил:

-        Когато съм гладен, ям, когато съм уморен – лягам да си почина.

-        Но това го прави всеки. Тогава за всеки може да се каже, че той също като вас се занимава със самодисциплина?

-        Не, това е съвсем друго.

-        А защо не е същото?

-        Когато те ядат, умът им е пълен с всякакъв вид планове. Затова казвам, че това е съвсем друго.

Умът е като бълха – непрестанно скача без да може да се задържи върху настоящия миг. Затова не помним какво сме правили преди пет минути – защото през това време умът ни е блуждаел. Не правим ли това през цялото време? Бродим из лабиринта на съзнанието си, изгубени в спомени или унесени в блянове. Живеем като на сън и само когато кошмарът стане непоносим, се събуждаме.

-        Като се замислиш целият живот е само един сън – каза кралицата. - Вие, хората, сте такива мечтатели, все сънувате наяве. Бленувате, че сте умни. Бленувате, че сте важни. Бленувате, че сте специални…

-        Тайната не е да сънуваш, тайната е да се събудиш – прошепна Тифани. – Събуждането е по-трудно. Аз се събудих и съм истинска. Знам откъде идвам и накъде отивам. Вече не можеш да ме подлъжеш, нито да ме докоснеш.

 Тери Пратчет

 

Напоследък често се сещам за един мъдър съвет.

Когато помолили дзен учителят Иккю да сподели велика мъдрост, той написал:

-        Внимание!

-        Това ли е всичко? – попитали изумени хората. – Няма ли да добавите нещо?

Иккю тогава написал два пъти по ред:

-        Внимание! Внимание!

-        Ама не виждаме особена дълбочина в написаното, учудили се хората.

Тогава Иккю написал три пъти по ред:

-        Внимание! Внимание! Внимание!

Kогато усетя в себе си негативни чувства, тревога или страх, в мен незабавно светва сигнална лампа: Внимание! Провери къде се намираш! Ако си се качила на товарния влак за миналото или на експреса за бъдещето, слез незабавно! Внимание! ВНИМАНИЕ!

📖

Дзен във всеки миг

Учениците в дзен прекарват с учителя си не по-малко от десет години, преди да се решат да учат други. Веднъж Тенно, вече преминал ученичеството и станал учител, дошъл на гости на Нан Ин. Валял дъжд, затова Тенно  обул дървени обувки и взел чадър. Когато се поздравили, Нан Ин отбелязал:

-        Предполагам, че си оставил обувките в коридора. Бих искал да знам къде е сега чадърът ти – вдясно от обувките или вляво?

Объркан, Тенно не могъл да отговори веднага. Осъзнал, че не въплъщава дзен във всеки миг. Станал ученик на Нан Ин и се учил още шест години, за да достигне всеки миг дзен.