Memento mori!

 Минаха цели 20 години, откакто мама напусна този свят. Болката вече е отминала, останала е само благодарността, че съм имала толкова прекрасна майка. И осъзнаването, че тя никога не си е тръгвала напълно: живее в нас и всеки ден ни напомня „да натрупаме хубав спомен и днес, защото само това остава“.

Живее в моя смях, който толкова прилича на нейния, и в добротата на сестра ми, която пое от нея щафетата да обединява семейството. Живее в любимите си внуци, които станаха достойни мъже, и в песента на вятърните камбанки, които обичаше.

*

Изминаха много години от деня, когато чух диагнозата на майка си: рак в последен стадий. Стори ми се, че времето спира и аз се рея в някаква паралелна реалност. Много време ми беше нужно да осъзная случващото се. Минах през всичките етапи на скръбта, описани от науката: отричане – гняв – пазарене – депресия и накрая – приемане.

Когато разбрах, че независимо колко се тръшкам и възмущавам от вселенската несправедливост, не мога да променя обстоятелствата, реших да направя най-доброто, на което съм способна. Три месеца преди това бях родила втория си син. Големият беше на три години и половина. Така се оказах в положение да гледам две малки деца, да се грижа за парализираната си майка, да поддържам две къщи (живеехме отделно от родителите ми) и междувременно да продължавам да работя (давах частни уроци), защото парите не стигаха. Никога през живота си не съм била толкова изтощена – физически и психически.

Всяка сутрин вземах децата и изкачвахме стръмния баир до къщата на майка ми, където през деня се грижех за нея, и всяка вечер се връщахме обратно, предавайки щафетата на сестра ми и баща ми. Тръгвайки си, никога не знаех дали това не е последният път, в който виждам мама  жива – все пак според прогнозата на лекарите тя отдавна трябваше да е мъртва. Всяка вечер я целувах като за последно, а понякога дори се връщах, изкачвайки баира отново, само за да я зърна още веднъж. Как исках да извикам: О, миг поспри!  Толкова пълен с любов, мъка, отчаяние, но и с красота беше той.

Не можем да спрем времето, но можем да уловим мига.

Там, до леглото на умиращата си майка, узнах какво е да си изцяло тук и сега. Да не мислиш за миналото и да не предугаждаш бъдещето. Да попиваш момента с цялото си същество.

Осъзнах и относителността на времето. Един миг можеше да се превърне във вечност или да отлети като светкавица. Всичко зависеше от това дали е миг на щастие, или на непоносимо страдание.

Всяка вечер се сбогувах с майка си и всяка сутрин отварях очи с мисълта: дали мама е още жива…

Никога не знаеш кое ще дойде първо – утрешният ден или следващият живот – гласи една тибетска поговорка.

За мен това не бе метафора, беше истинският живот.

Откъде черпех сила да посрещам всеки нов ден?

От мама.

Тя, която изпитваше такава съкрушителна физическа болка, намираше сили да утешава нас. Тя, която гледаше смъртта в очите, говореше с вяра и надежда за бъдещето. Не, не се заблуждаваше, че ще оздравее – просто вярваше, че смъртта е само преход към друг живот. Какъв – не знаеше, но беше сигурна, че това не е краят.

Няма да забравя как я сварих една сутрин цялата сияеща. Разказа ми, че през нощта е сънувала невероятно жив сън. Стояла пред дълбока и бурна река и знаела, че трябва да премине на другия бряг. Там, на отсрещната страна, стоял Исус и я викал да отиде при него. Отговорила му, че не може да премине – та тя вече не може да ходи, какво остава да върви по водата.

–  Няма значение – отвърнал ѝ той. 

В следващия миг усетила, че Исус е до нея, вдига я на ръце и я пренеся на отвъдния бряг.

*

Мама ми показа какво означава истинска смелост: да гледаш смъртта в очите и да се усмихваш. Поглъщах ненаситно всеки миг от нейното светло присъствие, опитвайки се да запечатам в съзнанието си образа ѝ. Карах я да ми разказва спомените си, четях ѝ книги, разправяхме си истории. Когато идваха хора да я видят, тя винаги ги посрещаше с усмивка, разпитваше ги за живота им и ги ободряваше, сякаш те имат нужда от окуражаване, а не тя, която лежеше парализирана и в страшни болки в очакване на смъртта. И никога, НИКОГА не се оплака. Нямаше и нужда, аз се оплаквах и за двете ни. ☹

Видях в най-чист вид какво е безкористност, смирение и благородство.

Когато отивах да ѝ се жалвам, че някой ми е казал нещо накриво или ме е обидил, тя ме поглеждаше с истинско недоумение:

– Как може да се ядосваш за подобни дреболии? – дивеше се тя. – Та само след няколко дни ще си забравила, толкова е маловажно. Виж ме мен, виж кое е страшното и не губи време и енергия за глупости.

Пред нейното страдание и най-вече пред лицето на смъртта, всичките ми дертове изглеждаха толкова незначителни. Тогава разбрах: единственото, което не можем да променим, е смъртта, всичко останало отминава. Така се излекувах от дребнавостта.

*

Винаги ми е било трудно да общувам с баща си. Един ден отново се жалвах от него, но мама отказа да вземе страна.

– Нима си забравила как постъпи той с теб? – попитах аз заядливо.

– Сега нямам време да се занимавам с греховете на баща ти – отвърна ми тя спокойно. – Имам си свои, за които да давам отчет. Когато дойде неговото време, той да му мисли. Неговите грехове са си негов проблем, аз трябва да се погрижа за моите.

Останах като гръмната. Сякаш някой отвори прозорец и светлината нахлу в мен. Всеки отговаря само за себе си – нима има по-освобождаващо откровение от това?

За всеки идва ден, когато ще трябва да даде отчет за делата си. Рано или късно всички се изправяме пред Страшния съд на собствената си съвест. Пред лицето на смъртта отпадат всички преструвки и извинения. Налага се да направим равносметка на живота си и да се надяваме, че перото на истината ще натежи на везните на справедливостта.

И знаете ли какво? Мама беше напълно права.

17 години по-късно бдях и над смъртния одър на баща си. И се случи точно каквото тя предвиди: той гледаше назад в миналото и изпитваше силни угризения за някои свои постъпки. Оказа се, че наистина няма нужда да съдиш другите, в един или друг момент от живота си те сами ще го сторят.

***

Как обаче да останеш същият, когато пред очите ти се разкрива величието на човешкия дух? Ако се променим – макар и на йота – променя се цялата парадигма на отношенията ни с другите. Казват, че трептенето на крилете на пеперудата може да има ефект на цунами на другия край на земното кълбо. Представете си тогава, че някой направи квантов скок в развитието си. Какво ще е въздействието върху околните?

Огромно, уверявам ви. Ние, които бяхме свидетели на невероятната трансформация на майка ми, бяхме преобразени от изумителния ѝ кураж и благородство пред лицето на смъртта.

Няма да забравя как баща ми, който през целия си живот не бях видяла да пророни и една сълза, заплака, когато му връчих подаръка, който мама бе поръчала да купя и да му дам след смъртта ѝ – вятърни камбанки, които да улавят песента на вятъра и да му напомнят за нея.

– Тя ми отмъсти по най-жестокия възможен начин – оплака се той.

– Ама тя нищо лошо не е казала или направила срещу теб – отвърнах му с недоумение.

– Именно! Това е най-тежкото. Да отвърнеш на злото с добро – нима има по-страшно отмъщение? Как да живееш с такова бреме?

Оказва се, че ден преди мама да умре, баща ми е имал своя миг на прозрение. Мама пееше прекрасно, гласът ѝ беше мелодичен и изразителен и всички я слушахме с удоволствие. Предходната вечер баща ми чул шум от нейната стая, помислил, че го вика и раздразнен да прекъсне работата си, отишъл да види какво иска:

– Какво пак грачиш? – попитал той заядливо.

А мама с най-мила усмивка му отвърнала:

– Не грача, а ти пея последната си песен.

На следващия ден тя си отиде, а баща ми беше безутешен:

– Ето, тя цял живот ми е пяла, а аз съм ѝ казвал, че грачи – разкайваше се той.

***

Когато болката от загубата утихна, когато мисълта за мама ми носеше повече радост, отколкото тъга, разбрах, че през тази една година съм пораснала повече, отколкото през предходните тридесет. След време една астроложка погледна звездната ми карта и възкликна изненадано:

– Колко интересно! Загубила си много скъп човек в началото на 30-те си години и това събитие така те е белязало, че целият ти живот е разделен на две: преди и след тази загуба. След случилото се сякаш си станала нов човек.

Вярно е. Преживяното ме промени завинаги. До леглото на умиращата си майка получих най-ценните уроци за смисъла на живота, за любовта и прошката. Не е ли парадоксално, че именно докато гледах как смъртта настъпва, всъщност се учех да живея.

Разбрах колко ценен е всеки миг. Научих, че утре не ни е гарантирано, затова трябва днес да кажем „благодаря ти“, „обичам те“ или „прости ми“ – утре може да е вече късно.

Има само два дни в годината, в които не можеш да свършиш нищо: вчера и утре. Така че днес е идеалният ден да обичаш, да вярваш, да твориш, да живееш.

Далай Лама

📖

– Смъртта е нашият вечен другар – каза дон Хуан най-сериозно. – Тя стои винаги от лявата ни страна, на половин метър от нас. Наблюдавала те е, когато ти си гледал белия сокол; пошепнала е в ухото ти и си усетил ледената тръпка, както я усети и днес. Винаги те е наблюдавала. И винаги ще го прави до деня, в който те потупа по рамото.

Протегна ръка и леко ме докосна по рамото, като в същото време тихичко цъкна с език. Ефектът беше поразителен: едва не ми прилоша.

– Ти си момчето, което е причаквало дивеча така, както чака смъртта; знаеш много добре, че смъртта е от лявата ни страна, също както ти си бил от лявата страна на сокола.

Думите му с необяснима сила ме хвърлиха в някакъв непредвидим ужас; единствената ми защита беше импулсът да запиша всичко, което той казва.

– Как може човек да се чувства толкова значим, когато знаем, че смъртта ни дебне? – попита той.

Усещах, че всъщност отговорът ми не му е нужен. Без друго нямаше какво да кажа. Облада ме ново настроение.

– Ето какво трябва да правиш, когато губиш търпение – продължи той, – обръщаш се наляво и искаш съвет от смъртта. Огромно количество дреболии падат от тебе, ако смъртта ти направи някакъв знак или ако я зърнеш, или просто ако усетиш, че тази твоя придружителка е ей там и те гледа.

Наведе се отново и зашепна в ухото ми, че ако се извърна внезапно наляво, когато видя сигнал от него, пак мога да видя своята смърт на камъка.

Очите му направиха почти незабележим знак, но аз не се осмелих да погледна.

Казах, че му вярвам и че няма нужда да настоява повече, защото много ме е страх. А той се разтресе в гърлен смях.

Отговори, че въпросът за нашата смърт никога не се разисква достатъчно. Аз се възпротивих, че за мен е безсмислено да размишлявам върху смъртта си, защото такива мисли само ще доведат до неспокойствие и страх.

– Главата ти е пълна с глупости – извика той. – Смъртта е нашият единствен мъдър съветник. Винаги когато усещаш, както става обикновено, че всичко се е обърнало наопаки и те очаква гибел, обърни се към смъртта си и я попитай дали е така. Смъртта ще ти каже, че не си прав; че нищо извън нейното докосване няма истинско значение. Твоята смърт ще ти каже: „Още не съм те докоснала“.

Той заклати глава и сякаш зачака моя отговор. Нямаше какво да му кажа. Мислите ми бурно се блъскаха. Беше нанесъл зашеметяващ удар върху моето самомнение. В светлината на моята смърт дребнавото ми раздразнение от него изглеждаше чудовищно.

Имах чувството, че той съзнава напълно промяната на настроението ми. Беше обърнал нещата в своя полза. Усмихна се и си затананика някаква мексиканска мелодия.

– Да – каза той кротко след продължителна пауза. – Един от нас трябва да се промени, и то бързо. Един от нас трябва да разбере, че смъртта е ловец и че винаги стои отляво. Един от нас трябва да потърси съвет от смъртта и да се отърси от дребнавостта, присъща на хората, които живеят живота си така, сякаш смъртта никога няма да ги потупа по рамото.

Из „Пътуване към Икстлан“ от Карлос Кастанеда

Превод: Юлия Бучкова-Малеева