Реалният живот е пълен с неумолимо действащи противоположности: денят се сменя с нощта, раждането – със смъртта, щастието – с мъка, а доброто – със зло. И ние дори не можем да бъдем сигурни в победата на едното над другото. Животът е поле на тази битка. Винаги е било така и така ще бъде. Ако не е – животът свършва.

Карл Густав Юнг

Има дни, когато, каквото и да подхванеш, не ти се получава. Събуждаш се с особеното чувство на провал. Ако времето се окаже лошо, приемаш го като вселенско потвърждение, че денят е кофти. Ако грее слънце – изглежда ти като лична обида. Дисонанс. Като че и природата е срещу теб, отказвайки да приглася на мрачното ти настроение.

След това се редят безчет неприятни моменти – сякаш твоето лошо настроение намира безброй поводи да се самоподхранва. Ще си разлееш кафето, което така или иначе тази сутрин е някак блудкаво. Половинката ще ти подметне нещо, което е направо дразнещо. И ето, пак не е свършил каквото си му поръчала! А толкова пъти му повтаряш!

Тръгвайки за работа, не можеш да си намериш ключовете/портмонето/чадъра, но за сметка на това успяваш да се спънеш или удариш. И все ще се намери някой луд по пътя, който допълнително да влоши нещата с празното си дрънкане – а бе, защо не ги вкарват в лудницата тези индивиди, а им позволяват да се разхождат сред „нормалните“ хора безнаказано! В офиса кошмарът продължава – никой не ти влиза в положение, очакват от теб да си обичайното си ведро и продуктивно „аз“. Шефът ти прави забележка за абсолютна дреболия, а колегите разказват за някаква готина екскурзия, която планират. Ами да, другите се забавляват! Очевидно вселенската гадост не е разпределена пропорционално и ти си изтеглил късата сламка.

Денят минава мудно и монотонно, снабдявайки те с поредните доказателства, че си карък и това е. Когато най-накрая си тръгнеш от работа с облекчение, вкъщи те чакат безброй задължения, а на любимия въобще не му е хрумнало да направи нещо специално, за да те зарадва. За него това си е поредният делник. И така приключваш деня в същото скапано настроение, в което си се събудил. И те налягат едни тежки мисли: „Боже, как попаднах на такъв загубеняк (половинката ти)! Май е време да сменя работата/колегите/апартамента… Защо не съм видяла колко износен е диванът – не е ли време да купим нов? И тия чаршафи – за какъв дявол са такива цветно-жизнерадостни!!! Много са инфантилни – трябва да ги подменя…“.

И заспиваш, докато изреждаш наум поредното си недоволство.

На другата сутрин обаче се събуждаш нов човек.

Утрото наистина е по-мъдро от вечерта!

Я колко ведро грее слънцето/колко уютно е да си у дома, когато навън вали! Целуваш любимия, чувствайки се голяма късметлийка да го имаш до себе си. Кафето ухае така невероятно, денят се очертава прекрасен…

Или пък не! ☹

***

Познато ли ви звучи?

Май всички имаме подобни дни, в които светът ни е крив. Истината е, че на света нищо му няма, ние сме си криви – той просто е наше огледало. Очакваме нещо хубаво да се случи, за да подобри настроението ни. Понякога може и това да стане, но светът обикновено не е толкова услужлив. Външните обстоятелства просто отразяват вътрешното ни състояние. Независимо дали се чувстваме щастливи или нещастни, мозъкът ни веднага ще ни поднесе аргументи защо това е така.

Източникът на изпитваните от вас негативни емоции се намира във вас, а не в околните. Затова не се опитвайте да променяте света. Това е безсмислено! Не се опитвайте да промените хората. Цялото си време, всичките си сили изгубваме в опити да променим някого: опитваме се да променим съпругата или съпруга си, началника, приятелите, враговете си и още други. Но не е нужно нищо да променяме. Негативните емоции се гнездят в самите нас. На никого не е по силите да ви направи нещастен. Нищо на света не може да ви извади от равновесие или да ви причини болка – никакви събития, никакви обстоятелства, нито един човек.

Учителите мистици не спират да повтарят, че в обкръжаващия ни свят всичко е наред. В действителност няма никакви проблеми. Проблемите съществуват само в човешкото съзнание.

Антъни де Мело

Когато осъзнаем всичко това, какво следва? Че сами сме си виновни за лошото настроение?

Вярно е.

Носим пълна отговорност за собствените си емоции.

От друга страна обаче, чувството за вина досега никому не е помогнало. Абсолютно човешко е понякога да сме в лошо настроение. Не е нужно да имаме причина, нито трябва да се чувстваме виновни, че не пърхаме от щастие през цялото време.

Достатъчно е обаче да имаме осъзнатост, че отговорността за душевното ни състояние – добро или лошо – си е напълно наша.

Няма да забравя един разговор, който преди много години водих с баща си. Той беше в ужасно настроение – каквото и да му кажех, намираше начин да го обори. Наложи се да извадя всичките си оръжия от арсенала в опит да го ободря.

– Защо не излезеш на разходка, времето е много приятно – предлагам аз.

– Не ми се излиза – отговаря той лаконично.

– Наскоро гледах много готин филм. Чакай – сега ще го потърся и ще ти пратя линк – продължавам аз настойчиво.

– Не ми се гледа филм – отвръща ми той начумерено.

– Спомняш ли си оная книга на Удхаус, която ти оставих преди няколко седмици? Защо не я прочетеш, много ще те развесели – увещавам го аз.

Предлагам разумни и научно-доказани способи за подобряване на настроението. Освен това демонстрирам загриженост и емпатия. Или поне така си мисля.

Тъй като опитите ми да го утеша му идват в повече, той решава да ме постави намясто:

– А бе, защо не приемеш, че ми доставя удоволствие да съм в лошо настроение!

ТУШЕ!

Дадох си сметка, че е точно така. Баща ми беше ерудиран човек, наясно с всички способи, които може да използва, да повдигне духа си. Освен богат жизнен опит зад гърба си имаше и цял вагон прочетени книги в областта на духовността и психологията. Нямаше как да му предложа нещо, което той вече не знаеше или не би се сетил сам. Ако желаеше, спокойно можеше да се измъкне от дупката. Само че очевидно не желаеше.

Аз бях тази, която искаше да се избави от дискомфорта, който неговото състояние ми причиняваше. Сега, когато и аз имам своите „моменти“, щях простичко да му кажа: имаш право да се чувстваш така. Ако имаш нужда от нещо – насреща съм.

Оказва се, че понякога ни е приятно да сме в гадно настроение. Лошите мисли са лукс, който рядко си позволяваме. Има дни обаче, когато изпитваме потребност да освободим напрежението. Да престанем да се самоцензурираме и да пуснем потока на съзнанието да се рее свободно. Какво облекчение!!!

Да не сме вечно усмихнати и ведри. Да броим не даровете, а лимоните, които животът ни е поднесъл. И изобщо да не ни се иска да правим лимонада.

Не и днес.

Толкова е освобождаващо да не правиш нищо! Да не полагаш усилия да бъдеш своето най-силно, най-разумно, най-добро „аз“. Да се носиш по течението на живота без съпротива. Да си починеш от себе си и от непрестанния си стремеж към съвършенство. Да пуснеш контрола.

Поне за малко!

И стига да не ни стане навик, това си е напълно в реда на нещата.

Достатъчно е да знаем, че И ТОВА ЩЕ МИНЕ.

Ще дойде нов ден!

Ще поемем товара с нови сили.

Ще бъдем отново своето най-светло, силно и лъчезарно аз.

Ще бъдем!

Но утре. 😊

📖

Имало някога един могъщ цар, който управлявал в далечна страна. Бил добър владетел, но имал един проблем: в него сякаш живеели две личности.

Понякога се събуждал възторжен, ликуващ и щастлив. И тези дни били прекрасни още от сутринта. Градините на двореца изглеждали по-красиви. Слугите ставали като по чудо любезни и усърдни.

На закуска му се струвало, че в царството му се добива най-доброто брашно и се берат най-хубавите плодове.

В такива дни царят намалявал данъците, раздавал богатства, правел добрини и законотворствал за мира и за благото на старите хора, изпълнявал всички молби на поданиците и приятелите си.

Но имало и други дни. Черни дни. Сутрин се събуждал и се чудел дали да не поспи още малко. Но когато осъзнавал, че му се иска, било вече твърде късно, защото съвсем се разсънвал. Колкото и да се мъчел, не можел да разбере защо слугите му са начумерени и дори не обслужват добре. Слънцето му пречело повече и от дъжда. Храната била гореща, а кафето – твърде студено. При мисълта, че трябва да приеме някого в кабинета си, го заболявала глава.

В такива дни царят се сещал за задълженията, които е поемал преди, и го обземал страх, като се замислял как ще ги изпълни. Тогава повишавал данъците, конфискувал земи, хвърлял в затвора противниците си…

Със страх от настоящето и бъдещето, с натрапчивата мисъл за грешките, допуснати в миналото, той законотворствал против своя народ и думата, която изричал най- често, била „не“…

Съзнавайки трудностите, които му създавали тези промени в настроението, царят свикал всички мъдреци, вълшебници и съветници в царството при себе си.

– Господа – рекъл им той. – Всички знаете за промените в настроението ми. Всички сте имали полза от въодушевлението ми и сте патили от гнева ми. Но най-много от всички страдам аз, защото всеки ден трябва да руша това, което съм направил преди, когато съм виждал нещата по друг начин. Вие, господа, трябва да се потрудите заедно и да откриете някакъв лек, било то отвара или заклинание, който ще ми помогне да не бъда толкова безразсъден оптимист, че да не съзнавам поетите рискове, и такъв невероятен песимист, че да потискам и наранявам тези, които обичам.

Мъдреците приели това предизвикателство и посветили няколко седмици само на царския проблем. Но не открили лек за страданието му нито в алхимията, нито във вълшебствата, нито в билките.

Накрая съветниците се явили пред него и признали своя провал. Същата нощ царят плакал.

На другата сутрин при него пожелал да се яви някакъв чуждоземец. Това бил странен тъмнокож мъж, облечен в дрипава, някога бяла туника.

– Царю честити – рекъл мъжът, покланяйки се. – Там, където живея, се говори за болката и за мъката ти. Аз дойдох да ти предложа лек.

И свеждайки глава, подал на царя една кожена кутийка. Изненадан, но и обнадежден, царят отворил кутийката и погледнал вътре. Там имало само един посребрен пръстен.

– Благодаря – казал царят, въодушевен. – Това вълшебен пръстен ли е?

– Наистина е такъв – отвърнал странникът, – но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста… Всяка сутрин, щом станеш от сън, трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги, когато го погледнеш.

Царят взел пръстена и прочел на глас:

„ЗНАЙ, ЧЕ И ТОВА ЩЕ МИНЕ“.

Из „Нека ти разкажа“, Хорхе Букай

Превод: Екатерина Делева