Хората не четат книгите, четат себе си през тях.

Ромен Ролан

Винаги съм се чувствала привилегирована: отраснах в къща, пълна с книги, и имах на разположение възможността да създам безброй книжни приятелства.

Колко пъти съм осъмвала с книга в ръка?! Колко пъти съм потъвала в пълна забрава, пренесена в други измерения, изживявайки чужди съдби?!

Благодарна съм на хората, които направиха възможни моите пътешествия в знайни и незнайни земи, в реални и въображаеми светове; които събудиха в мен размисли, които нямах, и ми дадоха знания и мъдрост, каквито сама не притежавах. Нещо повече – те ме снабдиха с инструменти и идеи да навигирам през въртопите на живота, показвайки ми пътища за спасение.

Моите книжни приятели бяха с мен във време на скръб и отчаяние, на безпътица и безнадеждност, но и на радост и възторг. Те ме водеха, утешаваха, закриляха, забавляваха – с тях никога не бях сама.

Спомням си конкретни моменти от живота си, когато книгите бяха моето спасение.

Преди много години, когато тъкмо бях завършила гимназия, отидох на гурбет в чужда държава, за да събера пари за университета. Бяха трудни времена и родителите ми не бяха в състояние да ме издържат.

За нещастие попаднах на място, където човешкото достойнство не означаваше нищо – бяхме безмилостно експлоатирани и принуждавани да работим по 12 – 14 часа на ден.

Тогава за първи път в живота си срещнах хора, чиито книги се оказаха бутафорна украса. Зарадвана да видя заглавия на любими автори в библиотеката им, посегнах да взема едно, и в ръцете ми се оказа… пластмасова имитация. 😱 Няма да забравя всеобщото смайване: моето, че някой би могъл да използва имитация на книги за декорация и тяхното – че някой изобщо е посегнал към тях. Оказа се, че само бутафорни хора могат да притежават бутафорни книги – тогава научих, че да си по-умен от някого е голяма обида, особено ако този човек има власт над теб. И ще те накара да си платиш за това, че го караш да се чувства малък.

Лишена от книги в обкръжението си, наложи се да прибегна към тези, които вече носех в себе си. Тогава разбрах колко съм богата – имах цяла библиотека в главата си.

Когато ежедневието ми станеше непоносимо, разигравах на ум сюжети на любими книги. Бях Елизабет Бенет от „Гордост и предразсъдъци“ цяла седмица. С „Анн от Зелените покриви“ извадих късмет – докато изживях цялата поредица от седем книги, мина почти месец. Опитах се да бъда Катрин от „Брулени хълмове“, но този персонаж много ме дразнеше – наложи се да променя сюжета, за да понеса книгата. Мелодрамата ми идваше в повече, а и предпочитах да преживея любовна история приживе, а не посмъртно.😉 Харесвах силата на Скарлет О‘Хара от „Отнесени от вихъра“, макар че беше твърде опърничава (дори за мен) и често не знаеше какво иска, та се наложи да превключвам между нея и нейната приятелка и конкурентка -  Мелани, която беше по-мъдрата от двете. В трудни моменти обаче си спомням за мотото на Скарлет:

За всичко това ще мисля утре

Oт личен опит се уверих, че утрото често е по-мъдро от вечерта.

*

Когато мама се разболя от рак, четях книги, които ми дават утеха и напътствия в този тежък час. Именно тогава открих „Изкуството на щастливия живот“ на Далай Лама и изградих съвсем нова перспектива за живота и страданието:

Ако основното ни виждане е, че страданието е негативно и трябва да се избягва на всяка цена, че донякъде е знак за провал, това ще прибави тревожност и непоносимост при срещата ни с трудни обстоятелства, включително и чувство за объркване. Ако приемем страданието като естествена част от нашето съществуване, това неизбежно ще ни направи по-толерантни към обратите в живота. Без известна поносимост към страданието, животът ни става злочест. Напомня на тъмна нощ. Тя изглежда безкрайна, сякаш никога няма да свърши.

Далай Лама

*

Когато станах майка, в един момент установих, че полученото от родителите ми възпитание не е достатъчно, за да се справя със собствените си деца. Тогава отново на помощ ми дойдоха книгите. В опит да образовам себе си, направих някои от най-добрите заглавия за детско възпитание на пазара. Научих много, промених подхода и реакциите си, защото бях наясно, че децата следват не думите ни, а нашия пример.

Децата се учат да се усмихват от родителите си. 

 Шиничи Сузуки

*

Когато имах трудности в семейните си отношения, отново книгите ми показаха пътя. Най лесно е да гледаме само от собствената си камбанария и винаги партньорът ни да е виновен за всичко, но това няма да реши проблемите ни. Искаме другия да се промени, за да ни е добре на нас, само че единственото, върху което имаме власт, сме ние самите. Променим ли се ние, променя се динамиката в отношенията ни с любимия. Книгите на Естер Перел, които направих тогава, ми помогнаха да видя ситуацията в друга светлина и да поема отговорност за собствения си принос в конфликта.

Нужни са двама човека, за да се създаде модел, но само един, за да го промени.

Естер Перел

*

Когато сивотата на ежедневието ми е дойде в повече, имам магическа формула, която неизменно подобрява настроението ми: отварям книга на Тери Пратчет. Пет минути по късно, вибрацията ми е променена. Има нещо отвъд думите в тези книги, нещо магично, което едновременно ни връща доброто настроение и ни издига над проблемите. Предполагам е невероятното чувство за хумор и ирония на автора, съчетано с дълбока мъдрост и познаване на човешката природа. Винаги, когато съм в напечена ситуация, си спомням един диалог от „Килимените хора“:

–  Сега какво да правим?

–  Да се паникьосаме! 🤣

И точно това ми пречи да го направя. Засмееш ли се над една ситуация, вече си сменил нагласата и можеш да се издигнеш над нея и да откриеш решение.

*

Когато съм дълбоко разочарована, задето не съм получила онова, което искам, когато мечтите ми са съкрушени, винаги ми идва наум заглавие, която прочетох на млади години и което до голяма степен определи светогледа ми. Често задават въпроса: има ли книга, която е променила живота ви? За мен такава е „Хляб по водите“ на Ъруин Шоу. Там младо момиче спасява непознат при нападение, който се оказва самотен милионер. В знак на благодарност, той решава да изпълни съкровеното желание на всеки член на семейството. Решението му се оказва повратна точка – получавайки каквото искат, те загубват онова, което имат: щастието и хармонията. Чак тогава разбрах думите на Далай Лама:

Помни, че понякога да не получиш това, което искаш, всъщност е голям късмет.

*

Книгите не просто ми дават мъдър съвет във всяка житейска ситуация, а са и най-добрата ми и вярна компания. Хората могат да ни разочароват, но книжните ни приятели са винаги до нас. Когато се чувствам безпомощна, баба Вихронрав ме предизвиква:

Вещиците се справят с нещата.

А Тифани Сболки допълва:

Винаги се изправяй срещу страховете си!

И още по-важното:

Не изкукуригвай!!! 🤣

Когато съм тъжна, Анн от Зелените покриви ми прошепва:

Човек не може да остане тъжен за много дълго в такъв интересен свят, нали? 🌈

Когато съм объркана, спомням си за Алиса и думите на Кралицата оттекват в съзнанието ми:

Понякога успявах да повярвам не по-малко от шест невъзможни неща само преди закуска…

Когато съм разочарована и ми се струва, че не ме разбират, Мери Попинз ми напомня:

-        Не знаеш ли, че всеки си има своя Страна на приказките?🧚

Мога да продължа така дълго, дълго…

Основната ми мисъл е, че ако си четящ човек, никога не си сам, нито самотен. Имаш безброй книжни приятели и безброй светове, които чакат да те приютят. Достатъчно е да отвориш книга и вече политаш…

*

Ще завърша своята апология на четенето с любим откъс от още по-любима книга: „Анн от зелените покриви“. Когато не виждам пътя си, когато съм в хватката на неизвестността, не й позволявам да ме задуши, а си спомням за Анн и тръгвам полека по пътечката, за да видя сама какво се крие зад моя завой на пътя.

📖

ЗАВОЯТ НА ПЪТЯ

На другия ден Марила отиде в града и се върна вечерта. Анн беше отишла на Градинския склон с Дайана и като се върна, завари Марила да седи на масата, подпряла глава на ръката си. Нещо в унилата й поза накара Анн да усети студена тръпка в сърцето. Никога не беше виждала Марила да седи така отпуснато и бездейно.

— Много ли се умори, Марила?

— Да… не… Не зная — отговори Марила отпаднало и я погледна. — Сигурно съм уморена, но не съм мислила за това. Не е това.

— Ходи ли при окулиста? Какво ти каза? — уплашено попита Анн.

— Да. Бях при него. Прегледа ми очите. Каза ми, че ако се откажа съвсем от всякакво четене и шиене, и ако се пазя да не плача, и ако нося очилата, които ми е предписал, мисли, че очите ми може да не се влошат и главоболията ще минат. Но ако не се пазя, каза, че положително съвсем ще ослепея след шест месеца. Ще ослепея, Анн! Само си го помисли!

След изтръгналото се несдържано възклицание на ужас, Анн помълча минута. Стори й се, че не ще може да заговори. След това каза смело, но с пресекващ глас:

— Марила, недей мисли за това. Нали знаеш, че той ти даде надежда. Ако се пазиш, няма да загубиш зрението си съвсем, пък ако неговите очила излекуват главоболията ти, това ще бъде много нещо.

— За мен това не е голяма надежда — каза горестно Марила. — За какво ще живея, ако не мога да чета или да шия, и да правя нещо друго такова? Все едно ще е дали съм сляпа или мъртва. А колкото за плаченето, не мога да се сдържа, когато ми е самотно. Както и да е, няма смисъл да говорим за това. Ако ми направиш чаша чай, ще ти бъда благодарна. Аз съм горе-долу капнала. Все пак недей разправя нищо за това известно време. Няма да понеса хората да идват тука да разпитват, да съчувствуват и да приказват.

Когато Марила се навечеря, Анн я придума да си легне. Тогава Анн отиде в източната стая, седна пред своя прозорец на тъмно сама със сълзите си и с натежало сърце. Колко тъжно се беше обърнало всичко, от вечерта, когато се беше върнала у дома! Тогава бе изпълнена с надежда и радост и бъдещето изглеждаше розово и обещаващо. На Анн се струваше, че оттогава са минали години, но преди да си легне, на устните й заигра усмивка и в сърцето настъпи мир. Беше погледнала своя дълг смело в лицето и открила в него приятел — какъвто дългът е винаги, когато го посрещнем открито.

*

Един следобед подир няколко дена Марила влезе бавно от двора, където беше говорила с един посетител — човек, когото Анн знаеше само по име като Джон Садлър от Кармоди. Анн се зачуди какво ли е наприказвал, та да предизвика това изражение върху лицето на Марила.

— Какво искаше господин Садлър, Марила?

Марила седна до прозореца и погледна Анн. В очите й имаше сълзи, въпреки забраната на окулиста и гласът й се пресече, когато отговори:

— Чул, че ще продавам „Зелените покриви“ и иска да ги купи.

— Да ги купи! Да купи „Зелените покриви“? — Анн се чудеше дали е чула правилно. — О, Марила, да не се каниш да продадеш „Зелените покриви“?

— Анн, не знам какво друго може да се направи. Премислих всичко. Ако очите ми бяха здрави, бих могла да остана тука, да наглеждам всичко и да се справям с един добър ратай. Но както е сега, не мога. Може съвсем да загубя зрението си и въобще няма да мога да се справям с нещата. О, никога не съм помисляла, че ще доживея деня, когато ще трябва да продам своя дом. Но всичко само ще изостава все повече и повече, докато никой няма да иска да ги купи. Всеки цент от нашите пари е отивал в тази банка, а има и няколко полици, които Матю е дал през есента за изплащане. Госпожа Линд ме съветва да продам стопанството и да отида да живея някъде на пансион… предполагам, при нея. Парите няма да са много — то е малко и сградите са стари, но смятам, ще са достатъчно за мене да преживявам. Аз съм благодарна, че ти си осигурена с тази стипендия, Анн. Съжалявам, че няма да имаш дом, където да се връщаш за ваканция, това е всичко, но вярвам, че все някак ще се справиш.

Марила не издържа и се разплака горчиво.

— Ти не бива да продаваш „Зелените покриви“ — решително каза Анн.

— О, Анн, бих искала да не ми се налага. Но можеш сама да отсъдиш. Не мога да живея тука сама. Ще полудея от тревоги и самота. И зрението си ще загубя… сигурна съм, че ще го загубя.

— Няма да ти се наложи да останеш тука сама, Марила. Аз ще бъда при теб. Аз няма да отида в Редмънд.

— Няма да отидеш в Редмънд! — Марила вдигна повехналото си лице от ръцете и погледна Анн. — Как, какво искаш да кажеш?

— Точно каквото казвам. Няма да взема стипендията. Реших го през нощта, когато ти се върна от града. Ти положително не вярваш, че бих могла да те оставя сама в твоята беда, Марила, след всичко, каквото си направила за мен. Аз мислих и правих планове. Господин Бари иска да вземе стопанството под наем идущата година. Така няма да имаш никаква грижа за това. Аз ще стана учителка. Подадох заявление за тукашното училище… обаче не вярвам да ми го дадат, защото, доколкото разбрах, настоятелите са го обещали на Гилбърт Блайт. Но мога да взема училището в Кармоди: господин Блер ми го каза снощи в дюкяна. Разбира се, това няма да е чак толкова удобно, както ако имах училището в Ейвънли. Но мога да си живея и да се храня у дома и да отивам с колата до Кармоди и обратно, поне при топло време. А дори и през зимата може да си идвам всеки петък. За това нещо ще държим кон. О, аз всичко съм обмислила, Марила. И ще ти чета и няма да те оставя да тъжиш. Няма да ти е скучно, нито самотно. И ще си живеем тука така уютно и щастливо двечките, ти и аз.

Марила я слушаше като насън.

— О, Анн, аз бих могла да си живея истински хубаво, ако ти беше тука, зная. Но не мога да те оставя да се пожертвуваш така зарад мене. Това би било ужасно.

— Глупости! — Анн весело се изсмя. — Няма никаква жертва. Не би имало нищо по-лошо, отколкото да се откажем от „Зелените покриви“ — нищо не би ме наскърбило повече. Трябва да запазим скъпата стара къща. Аз съм окончателно решила, Марила. Няма да отида в Редмънд и ще остана тук и ще бъда учителка. Не се тревожи за мен ни най-малко.

— Но твоите амбиции… и…

— Оставам си амбициозна, както и преди. Само съм променила целта на амбициите си. Ще бъда добра учителка… и ще спася твоето зрение. Освен това смятам да уча у дома, тука, и да мина малкия колежански курс сама. О, аз имам десетки планове, Марила. Обмисляла съм ги цяла седмица. Ще дам на живота тук най-хубавото, което имам, и вярвам, че той ще ми даде най-хубавото в замяна. Когато свърших с Академията, бъдещето ми се виждаше открило се пред мене като прав път. Струва ми се, че мога да го видя не знам колко напред. Сега то прави завой. Не зная какво ме чака зад завоя, но вярвам, че е най-доброто. Той си има свое очарование, този завой, Марила. Чудя се, как върви пътят оттатък завоя: има ли зелена прелест и петна от светлина и сянка… какви нови гледки… какви нови красоти… какви извивки, и ридове, и долини по-нататък.

— Не мисля, че би трябвало да ти позволя да се откажеш от нея — каза Марила, като мислеше за стипендията.

— Но ти не можеш да ми попречиш. Аз съм на шестнайсет и половина години и „упорита като муле“, както веднъж ми каза госпожа Линд — изсмя се Анн. — О, Марила, няма защо да ме съжаляваш. Не обичам да ме съжаляват, пък и няма нужда от такова нещо. От сърце се радвам за самото хрумване да остана в „Зелените покриви“. Никой не би могъл да ги обича, както ти и аз, и затова трябва да ги запазим.

— Скъпото ми момиче! — предаде се Марила. — Сякаш си ми подарила нов живот. Мисля, че би трябвало да настоявам и да те накарам да отидеш в колежа, но зная, че не мога, затова няма и да се опитвам. Но аз ще ти се отплатя, Анн.

….

Тази вечер Анн седя дълго на прозореца с чувство на радост и щастие. Вятърът шушнеше тихо във вишневите клони и до нея се издигаше уханието на мента. Звездите блещукаха над островърхите смърчове в долината и лампата на Дайана светеше през старата пролука.

Хоризонтът на Анн беше се стеснил от вечерта, когато бе седяла там, след завръщането си от Академията, но ако пътечката пред нейните крака щеше да се стесни, тя знаеше, че покрай нея ще цъфнат цветя на щастие. Очакваха я радости на усърдна работа, честни стремежи и сърдечно приятелство, и нищо нямаше да я лиши от рожденото й право на въображение или от непостижимия свят на мечтите. А винаги имаше и завои в пътя!

— Господ е на небето, всичко се нарежда в света — тихичко си пошепна Анн.

Из "Анн от зелените покриви"

Превод от английски: Сидер Флорин