Ако искате да бъдете уважавани от другите, най-добре е да уважавате себе си. Само с любов към себе си, ще накараш другите да те уважават.

Ф. Достоевски

В днешно време е станало нормално да търсим съвършенството в себе си и в останалите. Критичността и самокритичността са достигнали ниво на епидемия. В медиите непрестанно ни се демонстрират непостижими идеали, които да следваме: изваяно тяло с тънка талия, дълги крака, пищен бюст, плътни устни…Трябва да сме слаби, млади, руси… Налагат ни стандарти, които децата се опитват безуспешно да следват, понякога с цената на живота си. Очакванията са жестоки. И всички се съобразяваме с тях – публикуваме само най-красивите си снимки, минали през филтри, хвалим се с изображения от екзотични почивки или скъпи покупки. Опитваме се да изглеждаме идеални и да демонстрираме успех.

Крием останалата част от живота си, сякаш е нещо срамно. Не говорим за изтощителната работа през огромната част от годината, за да си позволим да отидем на онази прескъпа почивка, от която постваме снимки. Не споменаваме за безкрайните часове във фитнеса и безмилостното гладуване, за да дефилираме по бикини на плажа. Спестяваме месец, за да направим онова разточително парти, на което демонстрираме стандарт, какъвто всъщност не притежаваме.

Защо го правим?

За да ни приемат. За да ни харесват.

Крием недостатъците, отричаме грешките си, правим всичко по силите си да запазим в тайна слабостите си. Срамуваме се, че не сме съвършени.

Само че именно несъвършенствата ни правят истински и неповторими.

Веднъж попитали Боб Марли дали съществува перфектната жена.

И той отговорил:

На кого му пука за съвършенството? Дори Луната не е перфектна, пълна е с кратери. Морето е невероятно красиво, но солено и тъмно в дълбините. Небето е безкрайно, но често е забулено в облаци. Така че всичко, което е красиво, не е перфектно, то е специално. Всяка жена може да е специална за някого.

Светът е пълен с критици и често ние сме най-големият си съдник. Поставяме си невъзможни стандарти и се чувстваме виновни, ако не можем да ги стигнем. Упрекваме се и смятаме, че сме недостойни да получим обич и одобрение такива, каквито сме.

Колко много грешим!!!

Посоката е точно на обратно. Не трябва да станем съвършени, за да ни приемат и харесват. Трябва ние да се приемаме и харесваме, за да получим и чуждото одобрение.

Никой не може да ви накара да се чувствате непълноценни без вашето съгласие – казва Елинор Рузвелт

*

Научих този урок много рано в живота. Бях в гимназията и имах много слаба, направо кльощава съученичка. В никакъв случай не беше красавица и в началото доста я подиграваха. Един ден, в желанието си да я утеша, подхвърлих небрежно:

– Не може всички да сме красавици.

– Говори само за себе си – сопна ми се тя.

Направо зяпнах от изумление. Видите ли, според обичайните стандарти, аз изглеждах далеч по-добре от нея. Включих се в нейната категория само от снизходителност, да я подкрепя, но тя изобщо не мислеше за себе си по начина, по който я въприемаха останалите. Тя се смяташе за красива и привлекателна.

И знаете ли какво последва?

Лека полека подигравките намаляха, сетне напълно престанаха, а след време дори минаваше за доста симпатично момиче. Толкова силна беше вярата й в себе си, че успя да я внуши и на околните. Не беше красавица , нито се разхубави с времето, но харесваше себе си и излъчваше самоувереност, което караше и останалите да я харесват. След години никой не помнеше какво е било първоначалното впечатление от нея, а я приемха за готина. Красотата нямаше нищо общо в случая.

Светът ни възприема така, както се възприемаме самите ние.

Животът е наше огледало – отразява онова, което слагаме пред него. Ако не се харесваме и уважаваме, излъчваме сигнал, че не заслужаваме да ни харесват и уважават. Ако не се ценим – никой няма да ни цени. Хората неизменно долавят тези сигнали. Няма смисъл да се опитваме да подобрим външния си вид или обстоятелствата около нас, ако не променим едновременно с това и отношението си към себе си и света. Вселената е като ехо – ще ни върне обратно, това което й подаваме.

📖

ПРИТЧА ЗА ЕХОТО

Баща и син вървели из планината. Внезапно момчето паднало, ударило се и извикало: –  Оооооохххх!

За своя изненада чуло глас от планината, който му отговорил:

–  Оооооооохххххххх!

Любопитно, момчето попитало:

–   Кой си ти?

И получило отговор:

–   Кой си ти?

Разгневено, че някой само повтаря думите му, момчето извикало:

–  Страхливец!

И отговорът бил:

–   Страхливец!

Тогава то в почуда към баща си:

–   Тате, какво става?

Бащата се усмихнал и казал:

–   Синко, чуй.

После извикал:

–   Ти си шампион!

 И гласът отговорил:

–   Ти си шампион!

Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало. Тогава бащата му обяснил:

–   Хората го наричат ехо, но всъщност това е животът. Той ти връща всичко, което направиш или кажеш. Животът ни е отражение на нашите действия. Ако искаш на този свят да има повече любов, обичай повече. Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай повече знания. Това се отнася за всичко.  Животът винаги ти дава онова, което ти си му дал. Той не е низ от случайности, а отражение на теб самия.

Из „Скритият дар“, Джериес Авад