Човек прави разни неща и не обръща внимание. А сетне внезапно, оглеждаш се и изведнъж осъзнаваш какво правиш, и всъщност тогава е първият път, когато истински го правиш.

Рей Бредбъри

Струвало ли ви се е, че щастието винаги ви се изплъзва? Знаете, че имате всички основания да сте доволни от живота, но все нещо ви пречи. Дори и когато изживявате невероятен момент, отишли сте на мечтаната почивка, или се опивате от заслужено признание, все ви гложди едно такова неприятно чувство, като невидим дисонанс сред одата на радостта. Нарича се предчувствие за края. Съзнанието, че и това ще мине.

Не задържай това, което си отива, и не отблъсквай това, което идва. Тогава щастието само ще те намери.

Омар Хайям

В сърцевината на най-голямата ни радост винаги има малко тъга – усещането за мимолетността на момента. Но от друга страна, в най-голямото страдание, като малко котенце мъркащо сред грохота на буря, винаги се спотайва крехка надежда. Ин и ян. Светлина и мрак. Радост и тъга. Вървят винаги заедно.

Още от съвсем малка изпитвах неизразима тъга в моменти на щастие и някаква скрита сила във време на изпитания. Сякаш невидими везни се уравновесяваха в мен, омесвайки радост и скръб в едно неразделно цяло. Единствено гледката на звездното небе или красивата луна ми даваха усещането за безметежност, а звукът на вълните ме пренасяше отвъд времето и пространството.

Съзнанието за нашата мимолетност едновременно ни изпълва с тъга и усещане за обреченост, но и ни дава невероятен дар – умението да превърнем мига във вечност. Да изживеем с наслада този момент, който никога няма да се върне, което го прави единствен по рода си. И да изпълним съществуванието си с низ от красиви малки мигове, нанизани като молитвена броеница. Изкуството на живота е именно умението да виждаме великото в малкото, вечното в мимолетното, красивото в ежедневното.

Защото в противен случай ще сме щастливи само в ретроспекция.

Какъв прекрасен живот съм имала – щеше ми се да го бях осъзнала по-рано.

Колет

Затова винаги, когато изпадна в мирова скръб, когато ми се струва, че нищо няма значение и животът ми е пуст и празен, си спомням сцена от една от най-любимите ми книги на всички времена „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри. Там Лио Ауфман, златар и изобретател, решава да измисли „машина за щастие“. Какво би станало, ако имахме такава? Каквото всъщност се случва по света, защото търсим щастието не там, където му е мястото, а се опитваме да го създадем изкуствено.

📖

Без да продума, Лио Ауфман поведе съпругата си в здрача. Тя застана пред сандъка, висок метър и половина и боядисан в оранжево.

– Значи това било щастието! – обади се тя. – Е, сега кое копче да натисна, че да се почувствам луда от радост, благодарна, безгрижна и много задължена?

Децата се бяха скупчили край тях.

– Мамо, недей! – викна Сол.

– Трябва да ми е ясно за какво се сърдя и викам толкова, Сол. – Тя влезе в машината, седна и погледна към съпруга си, клатейки глава. – Не аз имам нужда от това, а ти, човече, с твоите разбити нерви и с твоите крясъци!

– Почакай, моля ти се – промълви той, – скоро ще видиш!

И затвори вратата.

– Сега натисни бутона! – викна Лио към невидимата си съпруга.

Чу се щракване. Машината трепна леко, подобно едро куче в съня си.

– Татко! – разтревожено възкликна Сол.

– Слушайте! – прошепна Лио Ауфман. Отначало нямаше друго освен бръмченето на тайно движещите се колелца и лостчета на машината.

– Добре ли е мама? – запита Наоми.

– Добре е, отлично! Ето сега… чуйте!

Отвътре, откъм машината, долетя гласът на Лина Ауфман. Тя възкликна: „О!“, а сетне стреснато! „Ах!“. „Я гледай!“ – каза скритата му жена. „Париж!“, после рече: „Лондон! Ето го и Рим! Пирамидите! Сфинксът!“

– Сфинксът, чувате ли, деца? – прошепна Лио Ауфман и се засмя.

– Парфюм! – викна Лина Ауфман удивено.

Тихо отнякъде долетяха звуците на „Синият Дунав“.

– Музика! Аз танцувам!

– Само ѝ се струва, че танцува – поверително смигна бащата на децата си.

– Невероятно! – възкликна невидимата жена.

Лио Ауфман пламна от удоволствие:

– Каква отзивчива съпруга!

И тогава, скрита в Машината за щастие, Лина Ауфман започна да плаче.

Усмивката на изобретателя угасна.

– Но тя плаче – обади се Наоми.

– Не може да бъде!

– Плаче – настоя Сол.

– Ама просто не е възможно тя да плаче! – ядоса се Лио Ауфман и залепи ухо за машината. – Я чакай… да… като малко дете…

Силите му стигнаха, колкото да отвори вратата.

– Стой! – Жена му седеше там, а сълзите струеха по бузите ѝ. – Остави ме да довърша. – И продължи да плаче.

Помръкнал, Лио Ауфман изгаси машината.

– Ах, това е най-тъжното нещо на света! – изхлипа тя. – Усещам се разбита, смазана. – Тя се измъкна през вратата. – Първо дойде Париж…

– Но какво му е лошото на Париж?

– На мене и през ум не ми беше минавало да ходя в Париж. А сега ти ме накара да си го представя – Париж! И изведнъж ужасно ми се прииска да бъда в Париж, а знам, че е невъзможно!

– Но в машината това е почти като наистина.

– Не. Когато си вътре, знаеш, че не е. Знаеш, че е наужким!

– Спри да плачеш, майко.

Тя го погледна с големите си, тъмни, разплакани очи.

– Ти ме накара да си представя, че танцувам. От двайсет години не сме танцували.

– Утре вечер ще те заведа на танци!

– Не, не, това е без значение, не би трябвало да е от значение. А твоята машина казва, че е от значение! Така е! Ще ми мине, като поплача още малко, Лио.

– И какво още?

– Какво ли? Машината казва: „Ти си млада“. Но аз не съм. Тя лъже, тази твоя Машина за тъга!

– Защо за „тъга“?

Жена му се беше поуспокоила.

– Слушай, Лио, ще ти кажа къде ти е грешката… ти просто си забравил, че ще дойде час, ще дойде ден, в който всички ние ще трябва да излезем от това нещо и да се върнем отново към мръсните чинии и разхвърляните легла. Докато си вътре в машината, залезът трае вечно, въздухът е наситен с ухания, времето е топло. Всичко, което не искаш да свърши, не свършва. Но навънка децата чакат да им поднесеш обяда, ризите – да им зашиеш скъсаното копче. И после – нека си го признаем, Лио, човек не иска вечно да съзерцава залеза. Кой желае един залез да трае дълго? Кой иска все да е топло? Кой иска въздухът непрестанно да благоухае? След време човек престава да го забелязва. По-приятно е залезът да трае една, до две минути. След това искаш да стане нещо друго. Разбираш ли, такъв е човекът, Лио. Как си можал да забравиш това?

– Нима съм го забравил?

– Обичаме залезите, защото траят кратко и бързо се свършват.

– Но това е много тъжно, Лина.

– Не е. Ако залезът продължаваше и се отегчехме от него, тогава наистина би било тъжно. Ти си направил две неща, които никога не биваше да правиш. Направил си бързите неща да протичат бавно и да не си отиват. Довел си далечни неща в нашия заден двор, там, където не им е мястото, където те постоянно ти напомнят: „Ах, не, ти никога не ще тръгнеш на път, Лина Ауфман, ти никога не ще видиш Париж! Никога няма да отидеш в Рим.“ Но аз всякога съм знаела това, тогава защо трябва да ми го казваш? По-добре да го забравя и да се примиря, Лио, да се примиря, разбра ли?

Лио Ауфман се облегна на машината, за да намери утешение. Но бързо и стреснато отдръпна опарените си пръсти.

– Тогава какво да правя, Лина? – изохка той.

– Не мога да ти кажа. Аз зная само, че дотогава, докато това нещо е тук, на мен ще ми се иска да дойда, или на Сол ще му се иска да дойде, както и направи миналата нощ; макар да знаем, че не бива, ще сядаме вътре, ще съзерцаваме тези далечни, далечни места и всеки път ще се разплакваме – и това вече няма да е семейство!

– Просто не разбирам как съм можал да сбъркам толкова – въздъхна той. – Чакай да проверя така ли е, както ми казваш. – Той седна в машината. – Няма да си отидете, нали?

Жена му кимна успокоително:

– Ще те почакаме, Лио.

Той затвори вратата. Поколеба се в топлата мрачина, натисна копчето и тъкмо се отпускаше сред красотата на цветовете и на музиката, чу някой да крещи изплашено:

– Пожар, татко! Машината гори!

Заблъскаха по вратата. Той скочи, удари си главата и падна напред, когато вратата се разтвори, момчетата го извлякоха навън. Зад гърба му се разнесе приглушена експлозия. Сега цялото му семейство се отдалечаваше бежешком. Лио Ауфман се извърна и ахна:

– Викай пожарната, Сол!

Лина Ауфман хвана затичалия се Сол.

– Сол – рече тя. – Не бързай.

Избухнаха пламъци, чу се нова приглушена експлозия. Когато машината се разгоря истински, Лина Ауфман кимна.

– Хайде сега, Сол – нареди тя. – Тичай да викаш пожарната.

 *

Всичко живо от града се струпа да гледа пожара. Дойдоха дядо Споулдинг с Дъглас и Том, дойдоха почти всички пансионери, някои старци чак отвъд дерето и всички дечурлиги от шест околни квартала. А децата на Лио Ауфман стояха най-отпред, горди с високите пламъци, които лижеха покрива на гаража. Дядо Споулдинг разгледа внимателно кълбото от дим в небето и запита кротко:

– Тя ли изгоря, Лио? Твоята Машина за щастие, тя ли?

– До една година ще я измисля наистина както трябва и ще ти обадя – обеща му Лио.

Застанала в тъмното, Лина Ауфман наблюдаваше пожарникарите, които се суетяха из двора; гаражът, обхванат от буйни пламъци, рухна навътре.

– Не, Лио – рече тя, – не ще ти трябва цяла година, за да я измислиш. Просто се огледай наоколо. Помисли. Помълчи малко. А сетне ела да ми обадиш. Аз ще си бъда в къщи – ще връщам книгите по полиците, ще нареждам обратно дрехите в долапите, ще готвя вечерята – закъснях с вечерята, гледай колко е тъмно. Хайде, деца, елате да помогнете на мама.

 *

 Когато пожарникарите и съседите се разотидоха, Лио Ауфман остана с дядо Споулдинг, с Дъглас и Том, загледан замислено в димящите развалини. Той побутна с крак мокрите въглени и бавно изрече онова; което му пареше на езика:

– Първото, което научаваш в този свят, е, че си глупак. Последното, което научаваш в този живот, е, че си останал все същият глупак. От един час насам премислих много неща: и разбрах, че Лио Ауфман е бил слепец!… Искате ли да видите истинската Машина за щастие? Онази, която са патентовали преди няколкостотин хиляди години и още продължава да работи? Е, понякога засича, признавам! Но още работи. И открай време си е при нас.

– Ама пожарът… – започна Дъглас.

– Разбира се, пожарът, гаражът; но онова, което изгоря в гаража, то е без значение!

Те го последваха по стъпалата към верандата.

– Ей тук – прошепна Лио, – гледайте тук, през големия прозорец. Тихо, и ще я видите.

Дядото, Дъглас и Том погледнаха смутени в големия прозорец.

А вътре, в мънички, уютни кръгове от светлина се виждаше всичко, което Лио Ауфман искаше те да видят. Ей там седяха Сол и Маршал, увлечени в игра на шах пред малка масичка. В трапезарията Ребека нареждаше масата за вечеря. Наоми изрязваше хартиени дрешки за кукли. Рут рисуваше с водни бои. Джоузеф си играеше с електрическо влакче. През кухненската врата се виждаше как Лина Ауфман изважда от димящата фурна тавичка с печено месо. Всяка ръка, всяка глава, всяка уста правеше някакво движение. Изпод стъклото долитаха далечните им гласове. Чуваше се как някой пее с пискливо, мило гласче. Усещаше се ароматът на хляба който се печеше във фурната, и това беше истински хляб, който скоро щеше да бъде намазан с истинско масло. Всичко беше там и всичко бе в действие.

Дядото, Дъглас и Том се извърнаха да погледнат Лио Ауфман, който се взираше вътре с прояснено лице и поруменели от светлината бузи.

– Ами да! – мърмореше си той. – Тя била тук! – И продължаваше да наблюдава ту с кротка мъка, ту с преливащо щастие, а накрая със спокойна увереност, как всички колела и бурмички в този дом се наместваха, улягаха, успокояваха се и отново заработваха ритмично. – Машина за щастие – възкликна Лио. – Машина за щастие!

Миг след това вече го нямаше там.

Дядото, Дъглас и Том го видяха как влиза вътре и как се заема да пооправи нещо тук, да предотврати някоя беля там, отдаден изцяло на всичките тези топли, чудесни, безкрайно крехки, завинаги неразгадаеми и вечно движещи се части.

И тогава, усмихнати, те слязоха по стъпалата и се потопиха в свежата лятна нощ.

Из „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри, изд. Бард

Превод: Жени Божилова