Когато започнете да вървите по пътя, пътят се появява.

Руми

Казвам се Вера и съм на 52.

Готова съм да започна живота си отначало. Седем години работих като учител и сетне седемнадесет като отговорен редактор. Обожавах работата си. Години ми бяха нужни, за да стана наистина добра в това, което правя. Самото предизвикателство ме държеше жива – караше ме всеки ден да надскачам себе си. Да научавам нещо ново, да бъда по-продуктивна, по-изобретателна, по-интересна.

Постигнах много и на двете поприща. Изживях мечтите си. Но знаете ли какво? Мечтите са нещо прекрасно, докато тичаш към тях. А когато ги постигнеш?

Време е за нова мечта 😊

Когато казах на децата си, че съм решила да се занимавам с нещо различно от всичко, правено досега, а именно - да списвам блог, те се усъмниха в здравия ми разум. Да се откажа от кариера на отговорен редактор и да започна нещо непривично – им изглеждаше направо налудничаво. И като всички млади хора, сигурни в своята правота, не се поколебаха да ми съобщят какво точно мислят по въпроса.

- Ама, мамо, как така ще започваш от нулата на тази възраст – диви се големият ми син Боян, който се отличава с прямота, за сметка на такт (май го е наследил от майка си ☹). - Защо не постъпиш като нормалните хора – да градиш върху нещо, в което си доказала, че си добра?

Да, да, наясно съм, че с моите 52 години им изглеждам като ходещ анахронизъм. На тази възраст нашите родители вече са отивали към пенсия. Като гледах децата си, разбрах, че те май вече ме бяха пенсионирали.

- Мамо, идеята ти да списваш блог е чудесна, защото пишеш прекрасно - добавя дипломатично малкият ми син Петър, - НО винаги си се стремила да бъдеш анонимна. Когато имаше представяния по телевизия или радио, не казваше на никого. Дори във фейсбук не си активна, така избягваш публичното пространство. Това, което си си наумила, ти е толкова неприсъщо! Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?!

Боже, аз ли ги възпитах да са толкова разумни? Толкова прагматични?

И, не, изобщо не съм сигурна какво правя. Но как ще разбера правилно ли е или не, ако не опитам?.

- Ти, мамо, си технически неграмотна – продължава Боян назидателно (сякаш аз не си го знам). – Дори нямаш Инстаграм, да не говорим за Тик-Ток или Туитър (така де – X). Къде, мислиш, са младите хора?

Явно са решили, че на тази преклонна възраст няма как да се науча.

Нима когато стигнем средната възраст, настъпва когнитивен срив? Време, в което не можем да научим нищо ново? Науката обаче опровергава тези твърдения. Според тях мозъкът ни се отличава с невропластичност и от нас зависи да изградим нови невронни пътища. С други думи, старото куче може да научи нови номера. Защо и аз да не мога да се поограмотя технически? Толкова, колкото ми е нужно за моята работа?

- Защо  всъщност си решила да списваш блог? – пита Петър с почуда. – Това е област, която изобщо не познаваш.

Удивлението на децата ми е безгранично, а тревогата им - съвсем искрена. Те са в началото на 20-те си години – на тях петдесетгодишните им изглеждат престарели. Изпели песента си.

Какво обаче има пред нас, когато вече навлезем в залеза на живота си?

Рутина. Натрупан (горчив) опит. Инерция. Постижения. Разочарования…

Вече знаем кои сме и сме застинали във времето. Постигнали сме мечтите си или нещо по-лошо: спрели сме вече да мечтаем.

Късно ли е да отворим нова страница? Да преоткрием себе си и света? Да се спуснем в ново приключение?

Напук на „здравия разум“. На добронамерените съвети. На житейската логика дори.

Спомних си една любима мисъл на Шамз от Тебриз:

Не се плаши къде ще те отведе пътят. Вместо това се съсредоточи върху първата стъпка. Това е най-трудната част и именно за нея носиш отговорност. Веднъж направиш ли първата стъпка, нека всичко следва естествения си ход, а останалото ще се нареди само. Не се носи по течението. Самият ти бъди течение.

Опитвам се да обясня на децата нуждата си от промяна, но те не разбират - според тях новите начинания са за младите.

Ето защо ги успокоявам:

- Вижте сега, аз само ще опитам. И ако ще се проваля, нека да е с гръм и трясък. Като в „Зорбас" – ще е зрелищен провал. Може дори да получа награда „Първи пингвин“.

Те ме гледат с недоумение. Поклащам глава разочарована от невежеството им и обяснявам – това е награда за най-грандиозен провал.

Уф, отново нищо не просветва. Затова съм принудена да отворя „Последната лекция“ -  любима книга, която направих преди много години, и да им прочета тази история.

И все пак една мисъл не ми дава мира.

Ами ако не се проваля? Ами ако именно страхът ми пречи да последвам съдбата си? Ако всъщност провалът е в отказа ми да опитам?

Спомням си думите на Херман Хесе:

Каквото и да се случи в живота ни, добро или зло, винаги бихме могли да му придадем смисъл и да го превърнем в нещо ценно.

Въоръжена с тази вяра, правя първата стъпка.

📖

БЪДИ ПЪРВИ ПИНГВИН

Когато не постигнеш това, което желаеш, придобиваш опит.

Това е израз, който научих, когато взех творчески отпуск и работих в „Електроник артс“ – фирмата производител на видеоигри. Той толкова ми хареса, че взех да го повтарям отново и отново на студентите си.

Това е фраза, над която си струва да се замисляме всеки път, когато се сблъскаме с непреодолима трудност, и при всяко разочарование. Освен това тя напомня, че неуспехът е не просто допустим, но и често крайно необходим.

Когато водех курса „Изграждане на виртуални светове“, насърчавах студентите си да пробват трудни неща и да не се страхуват от провал. Исках да поощря този начин на мислене. Така че в края на всеки семестър връчвах на един от студентските екипи плюшен пингвин. Наричаше се награда „Първи пингвин“ и се връчваше на екипа, който бе поел най-големия риск в изпробването на нови идеи и технологии, но същевременно не беше успял да изпълни поставените му задачи. По същество това беше награда за „бляскав провал“ и отдаваше почит на разкрепостеното мислене и дръзкия полет на въображението.

Другите студенти стигнаха до извода: носителите на „Първи пингвин“ бяха губещи, които определено щяха да стигнат далеч.

Наименованието на наградата ми хрумна от представата, че когато пингвините се канят да скочат във водите на океана, където вероятно дебнат хищници, някой от тях все пак трябва да бъде пръв. Първоначално я бях нарекъл „Награда за най-добър провал“, но „провал“ поражда толкова много отрицателни асоциации, че студентите не можеха да приемат самата дума.

…

Новооткритите компании често предпочитат да назначат директор с неуспешен старт в своята професионална реализация. Човек, претърпял неуспех, знае как да избягва бъдещи провали. Човек, който е имал успехи, може лесно да пропусне подводните камъни“.

Когато не постигнеш това, което желаеш, придобиваш опит. Често пъти опитът е най-ценното нещо, което можеш да предложиш.

Из „Последната лекция“ на Ранди Пауш

Превод: Иван Атанасов