Оптимизмът е вярата, която ни води напред; не можем да постигнем нищо без надежда.

Хелън Келър

Животът е толкова пъстър, непредсказуем и променлив, че в един миг може да ни издигне до върховете на блаженството, а в следващия да ни захвърли в бездната на страданието. Когато сме млади и неопитни и още не сме изградили защити срещу суровата му изменчивост, може лесно да бъдем сломени. Едва с годините започваме да виждаме неговата цикличност – след период на безметежност и безгрижно щастие, следва време на трудности и изпитания. Колелото на Дхарма се върти и е добре да сме подготвени за превратностите на съдбата.

Как? Като изградим несломим дух. Като се научим да виждаме светлината в мрака и доброто в злото.

Спомням си времето, когато бях в бездната на тъгата и отчаянието. Диагностицираха майка ми с рак на гърдата в последен стадий с разсейки в цялото тяло. Новината беше толкова съкрушителна, че не можех да си представя как ще продължа да живея без нея. Две години продължи това страдание – времето на болестта и смъртта й. Нямах надежда и не виждах път напред.

Оказа се обаче, че времето е най-добрият лечител. След дълго бродене в сенките, светлината дойде по-ослепителна от всякога, при това не само метафорично.

От смъртта на мама беше минала почти година, когато отидохме на почивка. Стоях на брега на морето и гледах с невероятна почуда света около мен. Имах чувството, че небето никога не е било толкова синьо; че облаците никога не са били толкова искрящо бели; вятърът толкова гальовно нежен, нито плисъкът на вълните - толкова благозвучен… Светът изведнъж бе станал толкова ярък и прекрасен, че сърцето ми се изпълни с безкрайна радост и благодарност. Сякаш за първи път отворих очи и видях колко невероятно красива е нашата Земя. Защо никога преди това не го бях забелязвала?

Усещането беше толкова зашеметяващо, че и до днес, когато животът ми се сгромоляса, връщам се към спомена за онзи ден и знам, че светът отново ще се върне на фокус в цялото си великолепие. Просто трябва да проявя търпение и да си настроя сетивата. Осъзнах, че:

Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви – толкова повече радост може да понесе тя.

Халил Джубран

Вярата ми е калена в битки, радостта от живота е следствие на голямото страдание. Мракът е нужен, за да видим светлината, а само борейки се за това, в което вярваме, изграждаме характера си. И, да, понякога се отчайвам и губя посока, но любима приятелка веднъж ми даде най-хубавия дар: подари ми не просто медальон - слънце, подари ми вяра в себе си. Тогава минавах през време на скръб и отчаяние, а нейното послание беше: Не забравяй своята сияйна природа! Дори и скрито зад облаци, дори и невидимо, слънцето си е там и ще се покаже отново.

*

Когато обаче реалността ми дойде в повече и загубя вяра и посока, на помощ ми идват моите кумири. Един от любимите ми истински герои е Хелън Келър. Когато е само на 19 месеца, вследствие на болест, загубва зрението и слуха си. Години наред живее в мрак и самота, докато на помощ не й се притича друга необикновена жена – Ан Съливан. Тя я научава да чете и да пише. Така Хелън Келър не просто започва да общува със света, но и е първият сляп и глух човек завършил университет. Става политически активист за правата на жените, писател и лектор, пътува по целия свят, носейки вяра и вдъхновение на хората.

Животът е низ от уроци, които трябва да се изживеят, за да бъдат разбрани, казва тя. - Самосъжалението е нашият най-голям враг и ако се му се поддадем, никога няма да можем да направим нищо добро за света.

Щом тя, въпреки всички обективни пречки е успяла да намери начин не просто да се помири с обстоятелствата, а да се радва на живота, превръщайки се в жив пример за оптимизъм и сила на духа, защо тогава аз, която срещам далеч по-малко предизвикателства, да не се справя?

Щом тя, сляпа и глуха, е виждала света красив и добър, защо аз да не мога?

Вярвам в Бог, вярвам в човека, вярвам в силата на духа – казва Хелън Келър.

Аз също.

В нас има извор на сила, до който рядко стигаме, просто защото се отказваме по средата на пътя. Но ако продължим да упорстваме, ако въпреки страха, умората и отчаянието продължим напред, то в един момент стигаме до този източник на живителна енергия, който е нашият дух. Като кладенец в пустинята, в нас има много повече, отколкото сме склонни да повярваме. Ето защо светът често ни предизвиква, в противен случай никога няма да разберем на какво сме способни.

***

Из „Есе за оптимизма“ на Хелън Келър

Ако избирахме нашата среда и ако желанието беше равносилно на дарбата, предполагам всички хора щяха да бъдат оптимисти. Със сигурност повечето от нас смятат щастието за подходящa крайна цел. Желанието за щастие движи както философа, така и принца, и коминочистача. Независимо колко глупав и посредствен, или колко мъдър е един човек, той чувства, че щастието е негово неоспоримо право.

Любопитно е да наблюдаваме колко различни идеали за щастие имат хората и къде търсят този извор на живота си. За мнозина той е в трупането на богатства, за други е в гордостта от властта, а за трети - в постиженията на изкуството и литературата; малцина го търсят в изследването на собствените си умове или в търсене на знание.

Повечето хора измерват щастието си с физическото удоволствие и материалните притежания. Ако можеха да постигнат някаква обозрима цел, която са си задали, колко щастливи биха били! Ако обаче им липсваше този талант или онова обстоятелство, биха били нещастни. Ако щастието се измерваше по този начин, аз, която не мога да чувам или да виждам, имам всички основания да седна в ъгъла със скръстени ръце и да заплача. Ако съм щастлива въпреки всичко, от което съм лишена, ако щастието ми е толкова дълбоко, че се е превърнало във вяра, толкова обмислено, че се е превърнало във философия за живота?  Ако, накратко, съм оптимист, моето свидетелство за същността на оптимизма си струва да бъде чуто. Както грешниците се изправят, за да свидетелстват за Божията доброта, така и човекът с увреждане може да се въздигне до радостно убеждение и да свидетелства за добротата на живота.

Веднъж познах бездната, където нямаше надежда и всичко бе обгърнато от тъмнина. Тогава дойде любовта и освободи душата ми. Някога познавах само мрака и тишината. Сега познавам надеждата и радостта. Някога се измъчвах, удряйки се в стените, които ме ограждаха. Сега се радвам, съзнавайки, че мога да мисля, да действам и да достигна рая. Животът ми нямаше нито минало, нито бъдеще; смъртта, би казал песимистът, е „искрено пожелание за край (на мъките)“. Но малка дума, предадена от чужди пръсти, падна в ръката ми, вкопчена в празнотата, и сърцето ми подскочи от радост към живота. Нощта отстъпи пред деня на мисълта и любовта, радостта и надеждата се появиха, подчинени на стремежа към знанието. Нима някой, избягал от такъв плен, който е почувствал тръпката и величието на свободата, може да бъде песимист?

Следователно ранният ми опит беше скок от лошо към добро… С първата дума, която използвах интелигентно, се научих да живея, да мисля, да се надявам. Тъмнината не може да ме затвори отново. Зърнах брега и сега мога да живея с надеждата да го достигна.

Хелън Келър

Така че моят оптимизъм не е леко и безпричинно задоволство. Веднъж един поет каза, че трябва да съм щастлива, защото не виждам пустото, студено настояще, а живея в красив сън. Живея в красив сън, но този сън е реален; настоящето не студено, а топло; не пусто, а изпълнено с хиляди благословии. Самото зло, което поетът предполага, че би било жестоко разочарование, е необходимо за най-пълното познаване на радостта. Само чрез съприкосновението със злото, чрез сравнение можех да се науча да усещам  красотата на истината, любовта и доброто.

Грешка е винаги да се мисли за доброто и да се игнорира злото, защото това може да подведе хората да станат небрежни и да има пагубни последствия. Съществува опасен оптимизъм, изтъкан от невежество и безразличие. Оптимизмът, който не отчита цената, е като къща, построена върху пясък. Човек трябва да разбира злото и да е познал скръбта преди да може да нарече себе си оптимист и да очаква другите да повярват, че има причина за вярата, която носи.

Познавам злото. Неведнъж съм се борила с него и за известно време усещах смразяващото му докосване в живота си, така че говоря от личен опит, когато казвам, че злото няма значение, освен като умствена гимнастика. Точно заради сблъсъка си с него съм оптимист. Мога убедено да кажа, че борбата, която злото изисква, е едно от най-големите благословии. Именно тя ни прави силни, търпеливи и отзивчиви. Помага ни да проникнем в същността на нещата и ни учи, че макар светът да е пълен със страдание, също е пълен и с преодоляването му. Оптимизмът ми следователно почива не на липсата на зло, а радостната вяра в превеса на доброто и доброволното усилие винаги да си сътрудничим с доброто, за да може то да надделее. Опитвам се да увелича силата, която Бог ми е дал, виждам най-доброто във всичко и всеки и се стремя да направя това „най-добро“ част от моя живот. Светът е засят с добро; но ако не претворя радостните си мисли в практичен живот и не обработвам собствената си нива, не мога да пожъна зърното на доброто.

….

Така че оптимизмът ми стъпва на два свята – мен самата и на онова, което е около мен. Искам светът да е добър и ето, той се подчинява. Провъзгласявам света за добър и фактите сами по себе си доказват, че прокламацията ми е изключително вярна. Отварям вратите на своето същество за доброто и ревниво ги затварям за злото. Такава е силата на това красиво и обмислено убеждение, че устоява на всяко противодействие. Никога не се обезсърчавам от липсата на добро. Никога не мога да бъда докарана до безнадеждност. Съмнението и недоверието са просто паниката на плахото въображение, което непоклатимото сърце ще победи и големият ум ще надскочи.

Вярвам и нищо, което се случва, не нарушава вярата ми. Припознавам благотворната сила, която всички почитаме като най-висша - Ред, Съдба, Великият Дух, Природа, Бог. Припознавам тази сила в слънцето, което кара всички неща да растат и поддържа живота. Сприятелявам се с тази неопределима сила и веднага се чувствам доволна, смела и готова за всичко, което Небето е определило за мен. Това е моята религия на оптимизма.

….

Проверката на всички вярвания е практическият им ефект в живота. Ако е вярно, че оптимизмът кара света да върви напред, а песимизмът го забавя, тогава е опасно да се разпространява песимистична философия. Този, който вярва, че болката в света надвишава радостта, и изразява това нещастно убеждение, само добавя към болката.

Ако песимизмът завладее ума ни, животът се обръща наопаки, всичко е суета и духовен смут. Няма лек за индивидуалната или социална дисфункция, освен в забравата и унищожението. "Нека ядем, пием и се веселим", казва песимистът, "защото утре ще умрем." Ако гледах на живота си от гледна точка на песимиста, щях да съм свършена. Напразно щях да търся светлината, която не прониква в очите ми и музиката, която не достига до ушите ми.  Щях да се моля ден и нощ и никога да не бъда удовлетворена. Щях да седя отделена в ужасна самота, жертва на страха и отчаянието. Но тъй като чувствам дълг към себе си и към другите да бъда щастлива, избягвам нещастие, по-лошо от всяко физическо лишение.

Кой ще се осмели да позволи на своята неспособност за надежда или доброта да хвърли сянка върху смелостта на онези, които носят бремето си като привилегия? Оптимистът не може да отстъпи, не може да се поколебае; тъй като знае, че съседът му ще бъде възпрепятстван от неспособността му да поддържа мястото си в редицата. Следователно той безстрашно ще стои там, помнейки задължението си за мълчание. За всяко сърце е достатъчна собствената му скръб. Той ще вземе железните клещи на обстоятелствата в ръцете си си и ще ги използва като инструмент, за да пречупи препятствията, които блокират пътя му. Той ще работи така, сякаш само от него зависи установяването на рая на земята.

….

Из „Есе за оптимизма“, Хелън Келър

Превод: Вера Янчелова