Животът не изисква от нас да сме най-добрите, а само да даваме най-доброто от себе си.

Хорас Браун

Защо започнах да списвам този блог? Няма ли вече предостатъчно филми, книги, комикси и истории за герои? Та Марвел превърнаха супергероите в печатница за пари, а всяко дете расте с мечта да има суперсили и да спаси света.

Не точно този вид героизъм обаче имам предвид. Целта ми е да разкажа за героите, които срещаме ежедневно – обикновени хора, които не смятат, че в действията им има нещо героично. Те не разбират, че с всеки акт на доброта, щедрост, безкористност и смелост правят живота малко по-красив, малко по-смислен.

Светът е пълен с обикновени герои, които с малък жест на благородство може да спасят някого в момент на отчаяние.

Преди известно време, в разгара на абсолютните температурни рекорди, разхождайки кучето, станах свидетел на много мила гледка: възрастна жена правеше всичко по силите си да напои няколко нещастни птички, които явно умираха от жажда. Бабата едва стоеше на крака, но тъй като нямаше съд, в който да налее вода, се опитваше да направи фонтан от чешмичката, за да могат горките животинки да пийнат малко. Не се въздържах, снимах я отдалеч, защото исках да съхраня този акт на доброта.

Няколко дни по-късно, станах свидетел на друга подобна история – бях се наредила на опашка в един голям супермаркет и пристъпвах от крак на крак нетърпеливо, докато една баба си броеше левчетата. Оказа се, че не ѝ стигат парите за покупките и докато тя притеснено се бъркаше за още пари и се чудеше кой от продуктите да върне, една жена пристъпи напред и плати сметката със своята карта. Няма да забравя реакцията на околните – настъпи гузно мълчание – явно всеки един от нас си даде сметка, че вместо да се дразни на забавянето, можеше сам да направи този щедър жест. Бабата беше трогната до сълзи и не знаеше как да благодари на жената, а всички останали бяхме и развълнувани, и засрамени.  В пари жестът не струваше много – сметката беше едва двадесетина лева, но като човечност – цената му беше неизмерима.

Върху ръката, която дава розите, винаги остава лек аромат, гласи една китайска поговорка.

Всеки от нас може да бъде герой в чужд живот, дори и за малко.

Животът ежедневно ни предоставя възможности, от нас зависи дали ще се възползваме. Иска се благородство да даваш, но и не по-малко благородство да приемеш. Защото, ако си от страната на даващия, остава ти онова приятно чувство, че си направил света поне малко по-добър. Че ти самият си станал малко по-добър.

Ако обаче си от страната на получаващия, може да изпиташ чувство на унижение, на срам, на гняв дори, задето си в ситуация, предизвикваща жалост. Да приемеш чуждата помощ с признателност – ето това е истинско великодушие.

📖

НАЙ-ОБИКНОВЕНИ ХОРА

(По действителен случай)

– Отиваме до Коцюви – каза татко. – Искаш ли с нас?

– Искам, ама... – Жана помачка, помачка с пръсти възглавничката на лявото си ухо и тя поруменя. – Не знам... страх ме е... малко.

– И мен! – откликна той неволно.

– Наистина ли?

Стрелна го с любопитен поглед точно преди да ѝ обърне гръб. Скулите му горяха, а ръцете му пре­чеха повече от обикновено. Май го беше срам, че се е издал пред момиче. Ама че е и той! Уж голям, пък такова дете...

– Айде, Жане – викна майка ѝ откъм коридо­ра, – да го зарадваме човека. Цял месец, откак го из­писаха...

Жана сви юмруци наум и си обу сандалите.

В колата стискаше очи, попипваше колене и се мъчеше да си представи какво е да ти отрежат крак. Сигурно боли ужасно! Тя за палеца си колко плака, хем нищо и никакво порязване...

Как ли изглежда коляното, когато от него надолу няма нищо?

Тръпки плъзнаха по кожата ѝ.

Не бива, не бива, не бива да се издавам, че ме е страх, той чичо Коце си е същият, само болестта са му отрязали...

Пред старата дървена порта татко ѝ изопна гръб, покашля се, помая се, попипа чело, пак се покашля, погледна смирено майка ѝ и най-сетне се насили да потропа.

– Коц... оххх... той пък не... хуххххх... Стойнеее!

Кръглото лице на леля Стойна скоро се подаде зад дъските.

– Стефане, Гино... Живо здраво! Влизайте, вли­зайте...

Портата изскърца остро.

– Много ще го зарадвате Коцю. Все чака, клетѝя, някой да се сети да намине.

Гласът ѝ – мокър.

Гина преглътна, мушна ръка под схлупената мишница на домакинята и я поведе навътре в двора.

Жана и татко ѝ неохотно затвориха портата зад себе си.

– Ооо, дружино – радостно подвикна чичо Коце откъм пейката под асмата и на Жана за миг ѝ олек­на – като след кошмар, когато разбираш, че си съну­вал. Сърчицето ѝ затупа леееко-леко: туп-туп, туп- туп. Крачка-две, три-четири... и дотук с олекването. Кошмарът ѝ помаха изпод пейката с един празен ляв крачол.

Татко ѝ подаде ръка на най-добрия си приятел, а Жана се наведе и го гушна, да не я видят, че се мъчи да си прибере сълзите. Усети как гърдите му изтърва­ха едно конвулсивно, беззвучно ридание.

Миличкия...

После стана страшно тегаво. Мъжете, опрели лакти на масата, пушеха, кашляха и плюеха, да не из­глежда, че мълчат неловко, а Жана, свита между тях, с престорен интерес наблюдаваше жените в другия край на двора. Стойна говореше ли, говореше – и с уста, и с ръце, – въртеше очи към небето, хващаше се за сърцето... Гина мълчеше и кимаше. Оставяше я да се изповяда.

Най-сетне двете изтриха бузи в ръкавите и се разпъргавиха. За нула време на старата чамова маса кацна паница с прясно надробена салата, наобиколе­на от вилици и чаши.

На втората ракийка чичо Коце развърза езика.

– Не знам бе, не знам ’що ме Господ така наказа. Никому нищо лошо не съм сторил в тоя живот. Това ли заслужих накрая? Пол’вин човек да стана, гайле за жената и децата.

Другите мълчаха. Какво да кажеш...

– На кой ли не съм помогнал? – изливаше той. – На тоя дувар да иззидам, на оня геран да изкопам... На цяло село покривите съм оправявал. За без пари, ей тъй нà, за хаир. – Отпи и въздъхна. – И за кой гя­вол? Откак ми отрязаха крака, един се не сята да дой­де, да види как я карам.

– Недей така, Коцьо – благо го пресече Стой­на. – Виж Стефчо и Гина как дойдоха, че и Жанчето с тях.

Коцю ги погледна благодарно. Щипна нослето на момичето и се ухили ракиено. Четирите му зъба – три горе и един под тях – жлътнаха насред полуме­сеца, очертан от сухите синкави устни. Като малка Жана не можеше да отлепи очи от оголелите му вен­ци. Той защо не си сложи чене като бабиното, попита веднъж майка си. Пари тряват за тая работа, мой­то момиче. Пусти пари.

– Недейте ме слуша мене, на никой се не сърдя. На здрав човек сакато му се не гледа. Куцо и сакато...

И се захили чичо Коце, ама от сърце. Клати гла­ва, цъка с език и се хили с ония ми ти четири зъба. Гостите и те. Първо се спогледаха, спогледаха, че като се отпушиха... Все едно векове са го стискали тоя смях.

Само на леля Стойна не ѝ беше смешно.

– Хората си са хора, такава им направията – пър­во тях си гледат. Аз Господ, Него да Го питам къде гледа. Нали всекиму според делата, ки? Ако беше така, Коцю трябваше лош ден да не види. Най-чест­ният човек в село, най-дашният. Да има как на всеки да помогне. Цял живот добро прави и все си опъва каиша. И накрая, дет да си гледа спокойно барем ста­рините, ей го нà, Господ и крака му взе. Не е справед­лив тоя Господ, от мен да знаете. Само на едни дава, ки. На други взима ли, взима...

Жана за пръв път чуваше така да се говори за Господ. Стъписа се, после Му се ядоса. Не че беше виновен за ампутацията – техните оня ден си гово­реха докъде го докарал чичо Коце, като не си гледал здравето, – ама бива ли в такъв момент да го изоста­ви! Те хората верно, че постоянно се увеличават, за кой да се погрижи по-напред. Обаче като вижда, че не смогва, ами да вземе да измисли нещо! Нали е много мъдър и всичко може. Примерно... да... да си сътвори помагач. Специален. Двама... десет... хиля­да помагачи, ако трябва. Иначе не е честно. То ако и Господ не постъпва честно... в какво да вярва чо­век...

Леля Стойниното негодувание още висеше във въздуха. Като празен крачол висеше. Всички мълча­ха под тежестта му, само на чичо Коце не му се мъл­чеше.

– Божев, шефът, що доверие ми имаше – бъбре­ше той. – Като на баща ми вярваше, ей. Цели торби с пари, ей такива торби ми оставяше да пазя. И аз пазех. Един път не съм посегнал, стотинчица не съм взел. – В гласа му кънтеше гордост. – Звъни ми оня ден по телефона. Чух, вика, че си пострадал. Кàжи ми как да помогна. А, мерси, викам, шефе, ама не ми трябва мене помощ. Оправяме се тука с жената. Не, вика, аз тебе няма така да те оставя. Аз друг такъв честен работник съм нямал. Само казваш и те назна­чавам пазач. Вкъщи ще стоиш, заплата ще взимаш...

Дива радост бликна в гърдите на Жана и за миг я напълни догоре. Ето, връща се доброто! Справедлив е, значи, справедлив е...

– Видя ли бе, чичо Коце – изтържествува тя, – не те е оставил Господ! Ей на, помощ ти праща!

– Праща той, дръжки. Аз милостиня не ща – тросна се Коцю и плю под масата.

– Ама... чакай... как милостиня бе, чичо Коце – благодарност е това... уважение... Заслуженото, чичо Коце. За доброто, дето си го правил. Това, дето тоя Божев иска... то ти е наградата...

– Наградата, викаш... Пò щях да съм доволен, Жанче, да беше ме Бог наградил с... достойни стари­ни – изропта той и се разплака.

Татко ѝ я сръчка неубедено. Майка ѝ си гледаше в скута.

Жана не посмя да гъкне повече. Мълчеше и по­дозираше, че на Господ Му е много болно в момента, задето тоя измъчен душа-човек не си ще наградата.

А тя не беше лоша, много мила беше даже, но чичо Коце не я виждаше като награда, понеже беше чакал друга...

Как не разбира... това можал Господ, това му пра­тил...

Не е малко за сам Бог... без пукнат помагач...

Чакай малко, тоя Божев дали пък не е...

Ама той изобщо не изглежда специален...

Може пък да не са специални помагачите Му, а най-обикновени...

Може... може всеки да може да се превръща в по­магач...

Дали пък не е направил хората, за да Му бъдат... едни за други... помагачи...

Тръпки плъзнаха по душата ѝ. Почувства се с едно прозрение по-голяма.

Да можеше да го каже на възрастните...

Празният крачол все така се взираше в сянката си с немигащо око.

 Из „Анатомия на душата“, Миа Сердарева