Това, което получаваш от постигането на целите си, не е толкова важно, колкото това какъв ставаш, постигайки ги.

Хенри Дейвид Торо

Преди много, много години, когато бях още съвсем млада, отидох на гости на баба си, която живееше в планинско село в подножието на най-високия връх в областта. Околността беше много живописна, затова един ден реших да отида на разходка. Взех си книжка (не ходех никъде без книга – така де, какво щях да правя, ако ми доскучаеше) и тръгнах. Открих красива полянка, седнах и се огледах наоколо, но не ми хареса достатъчно гледката. Казах си: „колко ли по-красиво ще е, ако се кача малко по-високо?“.

Речено-сторено. Тръгнах аз по билото на върха, който се издигаше над селото, без да следвам път и посока. Повървях, повървях, но като се огледах, около мен имаше само дървета. „Най-красивата гледка явно ще е от върха – помислих си аз. – Защо да не се понапъна малко, пейзажът от високото вероятно ще е удивителен“.

И тъй като не знаех пътя, реших, че ако вървя право нагоре, няма как да не стигна върха. Крачех смело през преплетени клони и непроходими трънаци. Бях млада и не пестях усилия. Пълзях нагоре по склона, уверена, че върхът е много близо. След усилено изкачване ми се стори, че почти съм стигнала – ей го върха – току пред мен. Изминах и последните крачки на склона, поех си дълбоко дъх и се огледах.

Около мен имаше само дървета. Никакви прекрасни гледки не се разкриваха пред погледа ми. Нещо по-лошо: поглеждайки нагоре, разбрах, че всъщност съм изкачила някакво си хълмче, а върхът се издигаше насреща ми. Вече бях вървяла почти два часа, бях потна, изморена и малко ядосана. Защо бяха всичките ми усилия, като не бях стигнала желаната цел?

Помислих и реших: няма да се откажа. Вече виждах върха. Щях да се понапъна още малко. Е, трябваше първо да сляза по другата страна на склона, който току-що бях изкачила, и да се покатеря по следващия, но какво да се прави. Изпълнена с решимост, хукнах напред. Докато крачех задъхано, внезапно осъзнах, че стъпвам по пресни следи на диви животни. Все пак вече бях доста високо в планината, пък тя беше известна с богатия си дивеч – сърни, зайци, но най-вече – глигани. Уплаших се здравата – какво щях да правя, ако ме нападнеха диви прасета? И с цялата напереност на младостта реших: ще се кача на някое дърво. Задрапах нагоре с нови сили, пришпорена от страха си. Загубих представа за времето, но ми се струваше, че съм вървяла с часове, когато най-сетне видях, че почти съм изкачила билото. Като камила, съзираща оазиса в далечината, се спуснах с всички сили напред. Изкачих последните крачки, които ме деляха от върха. Вече предчувствах триумфа, който щеше да ме обземе, когато стигнех до горе.

И ето ме, покорила върха, с радостно очакване се огледах наоколо. И тогава очите ми щяха да изскочат от изумление. Под мен се издигаха дървета, а над мен – нов връх за превземане. Оказа се, че отново не съм изкачила върха, а само поредното възвишение. Тръшнах се на земята отчаяна. Бях преодоляла толкова препятствия: паднали клони, упорити къпини, непроходими храсталаци… Бях надмогнала дори страха си от диви зверове. И за какво? За да стигна до нищото. Поне да бях изкачила върха – щях да мога да разказвам за изумителната гледка от високото.

Седях съкрушена и си мислех: „слънцето вече преваля, никой не знае къде съм, загубена съм в планината и нямам представа как да се върна обратно. Какво да правя?“.

Да постъпя разумно и да се върна, без да съм постигнала целта си?

Или да направя едно последно усилие и да достигна върха?

Мразя да се отказвам. Хич не ме биваше да приемам пораженията. Беше въпрос на чест да продължа напред.

След часовете изкачване през горския пущинак, ентусиазмът ми се беше изпарил, силите – изчерпали, а идеята да покоря върха, вече не изглеждаше толкова примамлива. Преследваше ме и страхът, че нощта настъпва, а аз не знам пътя наобратно. Упоритостта ми обаче надделя – нямаше да се откажа, когато целта беше толкова близо.

Втурнах се решително напред, готова да преодолея и последното препятствие. Нямаше да се върна назад победена! Щях да докажа на всички (и най-вече на себе си), че не съм страхливка. Че опасностите не могат да ме уплашат, нито трудностите да ме сломят.

Вече нямаше и следа от удоволствието, което ме движеше в началото. Беше останал само чист инат. И така, цялата издрана, с наранени крака, гладна и жадна, щурмувах върха. Нямах сили да се тревожа дори за дивите прасета. Цялата ми мисъл и воля бяха съсредоточени в това – да продължа напред. Да не спирам. И когато слънцето вече преваляше, аз най-накрая стигнах върха. Познах го, защото имаше пиедестал с пилон, на който някога вероятно се е веело знаме. Пък и нямаше наоколо други върхове – всичко, което виждах, вече беше под мен, не над мен.

Представях си гледката от високото. Триумфът, който ще ме обземе, когато стигна върха. Почти чувах фанфари, ознаменуващи великото ми постижение. Направих последната крачка, качих се на пиедестала и се огледах наоколо.

Слънцето вече бе залязло, над дърветата се носеше мараня и всичко, което виждах, бяха гъсти гори. Нямаше ги невероятните пейзажи, които обитаваха въображението ми. Не чух барабани, възвестяващи победата ми. Всичко беше мрачно и унило, само вятърът ме брулеше там, на високото.

Никога не съм изпитвала подобно разочарование. Защо бяха всички тези усилия? За какво преодолях толкова препятствия и преборих безброй страхове? Докато качвах първото възвишение – поне изпитвах удоволствие от разходката, вълнувах се от приключението, в което се бях спуснала. На второто – ме държеше адреналинът и удовлетворението от надмогването на собствените ми ограничения. На последния връх, който трябваше да бъде венецът на моите постижения – бях само изнурена и разочарована. Това ли означаваше да достигнеш върха? Да постигнеш мечтата? Бях сама и изгубена, а гледката далеч не бе впечатляваща. Така ли става и в живота? Усилията да стигнеш до целта, са изсмукали енергията ти и са ти ограбили радостта?

Бързо тръгнах обратно. Вървях право надолу. Плъзгах се по сипеи, препъвах се по камънаци. И до ден днешен не разбрах как оцелях при това екстремно спускане в тъмното. Явно висши сили са ме пазили, за да мога да разкажа за преживяното.

Горката ми майка! Прибрах се у дома, когато луната вече високо грееше. Никога няма да забравя как едновременно плачеше и се смееше, когато ме видя. Не посмях да ѝ призная какво съм направила – гледайки назад, изглеждаше толкова глупаво. Казах ѝ просто, че съм излязла на разходка и съм се изгубила.

Никога не забравих това изкачване. Впоследствие винаги, когато преследвах някоя цел, си напомнях, че не дестинацията, а пътят е важен. Често препускайки към целта, забравяме да се наслаждаваме на преживяването и да ценим постигнатото. Напомням си и колко важно е да имаш с кого да споделяш както трудните, така и хубавите моменти. Там, на върха, е доста ветровито и самотно, добре е да имаш компания.

Когато постигнеш мечтата, когато дадеш всичко от себе си и достигнеш заветната цел, наслади ѝ се малко и … потърси следваща. Защото, както казва Лао Дзъ и както аз самата се убедих:

Пътят е целта.

Докато ни изпълва с радост и удовлетворение, докато растем и се развиваме – това е правилният път за нас. Стигнем ли върха, добре е да спрем и да се порадваме на гледката, да оценим постигнатото. Усетим ли, че започваме да се отегчаваме, време е да се огледаме за нова цел, защото само така ще запазим удоволствието от пътуването.

📖

Малкият принц се изкачи на една висока планина. Единствените познати нему планини бяха трите вулкана, които стигаха до коляното му. А угасналият вулкан му служеше за столче. И затуй малкият принц си рече: „От такава висока планина ще видя наведнъж цялата планета и всички хора…“ Но не видя нищо друго освен острите скали на един връх.

— Добър ден — каза за всеки случай той.

— Добър ден… добър ден… добър ден… — отвърна ехото.

— Кои сте вие? — рече малкият принц.

— Кои сте вие… кои сте вие… кои сте вие… — отвърна ехото.

— Бъдете мои приятели, аз съм сам — каза той.

— Аз съм сам… аз съм сам… аз съм сам… — отвърна ехото.

„Каква странна планета — помисли си той. — Цялата суха, цялата с остри върхове и цялата солена. И хората нямат въображение. Те повтарят, каквото им се каже… На моята планета аз имах едно цветче: то винаги първо заговорваше…“

Из „Малкият принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери

Превод: Константин Константинов