Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи, глупави дрехи и мазоли, и данък общоход. Освен това ги прихващат разни суеверия и щуротии.

*Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Евраимова ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ

Колко пъти имаме дълбок импулс за промяна, който идва направо от душата, но който пренебрегваме. „Здравият ни разум“ се намесва и започва да изтъква безброй причини да не последваме сърцето си:

• Твърде си стар/млад/неопитен/наивен/некомпетентен…

• Времето не е подходящо - и това във време на перманентна криза!

• Вече имаш работа, която макар да не ти носи радост, ти плаща сметките/вече си във връзка, която, макар че те задушава, ти носи стабилност/ защо да сменяш страната/града/жилището – местенето е кошмар…

Два са демоните, които стоят и пазят портите на промяната: страхът и навикът.

Ние, хората, така сме програмирани, че не обичаме промените. Самият ни мозък е устроен да избира познати пътища. Познатото означава сигурност, непознатото – риск. Оттам и народната мъдрост, която сляпо следваме: по-добре познато зло, отколкото непознато добро.

Пазя дневника, който водех още от тийнейджърските си години. Там с огромни букви (равносилно на крясък) роптаех срещу възрастните. Ето как изглеждаме в очите на едно петнадесетгодишно момиче:

Страхувам се да не стана като възрастните – с техните закостенели принципи и разбирания, с тяхното нежелание да разберат новото, красивото. Като че са се вкаменили в една форма и са спрели развитието си. Станали са цинични и не проумяват стремежа към възвишеното, порива към свободата.

„Това са детски илюзии и времето скоро ще ги разбие – казват ми те. Няма място за идеалисти в този живот".

Какво значи да си идеалист?

Да вярваш в доброто, в правдата, в красотата. Да се чувстваш млад, независимо от възрастта. Да имаш стремежи, пориви, които да те извисяват над ежедневното, над познатото. Колкото повече се развива човек, толкова по-безкрайни хоризонти се разкриват пред него.

Мечтая за живот, който възвисява духа и облагородява човека – живот, пълен с красота. Всеки може да твори красота – един чрез изкуство, друг чрез музика, трети чрез книги, а има и такива, които го правят чрез живота си. От всички най-затрогващ е красивият живот.

Чета тези думи 35 години по-късно и си спомням думите на Екзюпери:

Всички възрастни хора са били най-напред деца. (Но малцина от тях си спомнят това.) 

Е, аз никога не пренебрегнах детето в себе си – останах си също толкова любознателна и отворена за чудото на живота, както бях като дете. Прочутият филантроп и мислител Албърт Швайцер, който оформи моя светоглед в младите ми години, казваше:

Сраствайте се със своите идеали така, че животът да не може да ви ги отнеме.

Е, опазих ли идеалите си, или животът ми ги отне?

Вярвам, че до голяма степен останах вярна на себе си. В живота си като учител обожавах възможността да бъда част от разкриването на индивидуалността на моите ученици, да им помагам да видят силните си страни и да повярват в себе си. Няма по-голямо удовлетворение от това да видиш как със своята искра си запалил чуждия пламък. Получих толкова любов и благодарност, че напълно компенсираха мизерната заплата и безумна бумащина в българското училище.

И докато аз се развивах като учител и като човек, можех да бъда полезна на децата. В момента, в който стигнах върха и вече нямаше предизвикателства пред мен, искрата угасна. И аз разбрах: време е за нова мечта.

Тогава ме намери редакторството. Буквално. Съпругът ми пуснал CV-то ми без мое знание и ми се обадиха да ме поканят на интервю.

- Чудесно, много ви благодаря, но кои сте вие? – попитах аз.

- Обаждаме се от издателство „Хермес“.

Останалото е история. По същия начин ме поканиха на работа и в издателство „Изток-Запад“. Когато си готов, призванието само те намира. Любовта ми към книгите проправи пътя за мен в издателския свят. И това беше път със сърце. Наричаха ме book matchmaker - книжна сватовница –  защото винаги умеех да свържа заглавие с най-подходящия преводач, редактор и в крайна сметка – читател. Обаждаха ми се от къде ли не за книжни препоръки – о, колко обичах това!

Но и в това поприще достигнах своя връх и беше време да се оттегля. Защото душата има планове за нас, дори и когато отчаяно се съпротивляваме, вкопчени в познатото.

📖

— Добър ден — каза малкият принц.

— Добър ден — каза стрелочникът.

— Какво правиш тук? — каза малкият принц.

— Разпределям пътниците на групи от по хиляда — рече стрелочникът. — Изпращам влаковете, които ги отвозват, било вдясно, било вляво.

Един светнал бърз влак, затрещял като гръмотевица, раздруса будката на стрелочника.

— Много бързат — рече малкият принц. — Какво търсят те?

— И човекът на локомотива не знае това — каза стрелочникът.

Друг светнал бърз влак, в посока обратна на първата, загърмоля.

— Връщат ли се вече? — попита малкият принц.

— Те не са същите — каза стрелочникът. — Те се разминават тук.

— Не са ли били доволни там, дето са били?

— Човек никога не е доволен там, дето е — каза стрелочникът.

Трети светнал бърз влак протътна като гръмотевица.

— Тия искат да догонят първите ли? — попита малкият принц.

— Нищо не искат да догонят — каза стрелочникът. — Те спят вътре или се прозяват. Само децата притискат носовете си о стъклата.

— Само децата знаят какво търсят — каза малкият принц. — Те си губят времето за някоя парцалена кукла и тя става много ценна, и ако им я вземат, те плачат…

— Те са късметлии — каза стрелочникът.

…

— Хората — каза малкият принц — се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг…

И добави:

— Напразно…

Кладенецът, до който бяхме стигнали, не приличаше на сахарските кладенци. Сахарските кладенци са обикновени дупки, изкопани в пясъка. Тоя приличаше на селски кладенец. Но тук нямаше никакво село и мен ми се стори, че сънувам.

— Чудно нещо — казах аз на малкия принц, — всичко е готово: и чекръкът, и кофата, и въжето…

Той се засмя, пипна въжето, завъртя чекръка. И чекръкът заскрибуца като някой стар ветропоказател, който отдавна не е бил въртян от вятъра.

— Чуваш ли — рече малкият принц, — ние събудихме тоя кладенец и той пее…

Аз не исках малкия принц да се изморява:

— Остави ме аз да въртя — казах му аз, — много е тежко за тебе.

Изкарах бавно кофата до ръба на кладенеца. И я закрепих там здраво. Песента на чекръка продължаваше в ушите ми, а във водата, която още трептеше, виждах как трепти слънцето.

— Жаден съм тъкмо за тая вода — каза малкият принц, — дай ми да пия…

И аз разбрах какво бе търсил той! Дигнах кофата до устните му. Той пи със затворени очи. Това беше приятно, като празник. Тая вода беше нещо съвсем различно от обикновената вода за пиене. Тя се бе родила от дългия вървеж под звездите, от песента на чекръка, от усилията на ръцете ми. Тя беше благодатна за сърцето, като подарък. Когато бях малко момченце светлината от коледната елха, музиката от среднощната църковна служба, нежността на усмивката, — всичко това правеше моя коледен подарък лъчезарен.

— Хората, между които живееш ти — каза малкият принц, — отглеждат пет хиляди рози в една и съща градина… и не намират онова, което търсят…

— Не го намират — отговорих аз.

— И все пак онова, което търсят, може да се намери в една-единствена роза или в малко вода…

— Разбира се — отговорих аз. И малкият принц добави:

— Но очите са слепи! Човек трябва да търси със сърцето си.

Из „Малкия принц“ на Антоан дьо Сент Екзюпери

Превод: Константин Константинов