В живота на всеки човек може да настъпи краят на света, който важи само за него. Нарича се отчаяние. Душата се изпълва с падащи звезди.

Виктор Юго

 

Имало ли е време, в което сте били толкова отчаяни, толкова нещастни, та светът ви е бил в руини? Когато ви се е струвало, че животът тече покрай вас, а вие, като някаква скала, сте застанали напряко на течението? Когато мислите в главата ви са били толкова страшни и безнадеждни, че сте били готови на всичко, за да избягате от себе си? Да излезете от главата си, да заглушите онзи вътрешен глас, който не ви дава мира и ви напомня каква ужасна каша е животът ви?

Спомням си конкретен момент, в който бях ударила дъното и изпитвах чувството, че не мога да поема нито прашинка повече страдание, иначе щях да се разпадна на парчета. След проблемна бременност, когато тъкмо бях родила малкия си син, откриха на мама рак в последен стадий. Мама беше моята опора, моят морален коректив, моята най-добра приятелка. Не можех да си представя да я загубя. Беше като да загубя част от себе си – при това онази, която ме държеше на земята. Струваше ми се, че болката е по-силна, отколкото мога да понеса.

Един ден, в пристъп на крайно отчаяние, сложила ръце на кръста, обърнах поглед нагоре и размахах юмрук към небето:

-        Господи, нали уж на всекиго даваш толкова, колкото може да понесе? Защо тогава стовари такова непосилно бреме върху мен? Не виждаш ли, че не мога да се справя?! НАДЦЕНИЛ СИ МЕ, ГОСПОДИ!!!

Крещях със сълзи на очи. Не помогна, уви. Не се спусна ангел небесен, който да възвести, че ще ме избави от моя кръст и ще ми даде друг – по-лек. Явно Божията вяра в мен е била много по-голяма от моята собствена, така че се наложи да понеса кръста си.

Какво помага в такъв момент?

Неволята.

Нямаш избор да не се справиш и, противно на всякаква логика и очакване, като погледнеш назад, оказва се, че всъщност си го направил.

Никога няма да ни се случи нещо, което не можем да понесем

Марк Аврелий

Уверих се на свой гръб, че е прав.

Само че трябва първо да платиш цената. Да минеш през ада.

Има дни, когато дори да станеш от леглото е героизъм. Цялото ни същество крещи в съпротива и ни движи една едничка цел: да избутаме и този ден.

Спомням си как тогава отварях очи сутрин и ме и ме халосваше ужаса на моето положение. Искаше ми се да се завия през глава и да не помръдна. Само че не можех да си позволя този лукс – бебето си искаше своето, мама, парализирана и безпомощна, ме чакаше, а големият ми син – тогава на 3 години, имаше нужда от мен. Ставах, обличах децата и тръгвах с количката по стръмния склон, за да стигна до къщата на родителите си. И следващия ден, и по-следващия и по-по-следващия…

И така повече от година.

В началото болката беше толкова непоносима, че почти ме парализираше и правех всичко като сомнамбул. Месеци бяха нужни, докато свикна с новата реалност и стигна дотам, че макар и съкрушена, поне функционирах нормално. Имах усещането че съм като в балон и наблюдавам отстрани живота на другите. Струваше ми се толкова нечестно да преживявам всичко това, докато другите си живеят безгрижно. „Защо на мен?“ – негодувах аз.

И отговорите не закъсняха:

А защо не?

Смяташ се за по-привилегирована от останалите ли?

Смяташ, че не заслужаваш това? Само че кой те е овластил да решаваш кому колко?

Смяташ че, страданието ще те подмине, само защото тропаш с крак и се сърдиш на съдбата?

Само че животът не работи така. Разбираш, че всеки има горчива чаша, която трябва да изпие, за да се отърве от нея. Друг начин няма. За всекиго голямото страдание идва по различен начин и в различно време. Няма човек, когото да го е подминала болката от загубата на любими хора или от краха на мечтите му.

След време, когато високомерието ми намаля, разбрах, че съм като всички останали – споделям горчивата участ човешка. Тогава започнах да забелязвам чуждото страдание. Този гледа болен съпруг, онзи погребал наскоро майка си или по-лошо: загубил детето си. Станах свидетел на доживотното страдание на майка на дете с увреждания; почувствах мъката на жена, която пък не можеше да стане майка. Накъдето и да погледнех, виждах болка и страдание, но и сила, и човечност.

И тогава, пречистена и смирена, можах да възкликна:

Боже, колко мъка има по този свят, Боже!

И да приема безропотно съдбата си.

В момент на изпитание молим да ни освободят от горчивата чаша, така както Христос на кръста, докато не достигнем до осъзнаването, че има по-висш промисъл, от който сме само част. Едва когато приемем своята участ, стигаме до най-освобождаващата от всички молитви:

Да бъде не моята, а твоята воля, Господи!

След години успях да разбера колко много съм израснала именно благодарение на страданието. Само човек, който е познал отчаянието, може да разбере чуждата болка. Сега, когато чуя че някой страда от загубата на скъп човек, вместо да го утешавам, присядам до него тихичко и му казвам: явно е бил добър човек щом толкова скърбиш за него. Каква привилегия е, че е бил част от живота ти!

Понякога човек минава през тежка житейска криза и да усети, че не е сам, че е важен за някого, може да се окаже животоспасяващо. Дори да не сме в състояние да помогнем, винаги може да го изслушаме, да покажем грижа и съпричастност. Когато сме стигнали до самото дъно, една добра дума, един жест на човечност, може да се окаже сламката, от която сме имали нужда, за да се изправим.

Бъди добър с хората, защото всеки, когото срещаш, води тежка битка – казва Платон.

Колкото и голямо да е едно страдание, в един момент интензитетът му намалява. Полека идва първата усмивка, първата радостна мисъл, първата искрица надежда. А когато отмине, тогава с изненада откриваме колко дарове сме получили: станали сме по-смирени, по-състрадателни, по-търпеливи. И най-важното: станали сме по-осъзнати. Разбрали сме цената на щастието.

Тоз, който бит е от живота – повече ще постигне,

Гладният – на щипка сол се радва повече от мед.

Тоз, който сълзи лял е – той искрено се смее.

Умирал, който е – той знае какво е да си жив!

Омар Хайям

Няма по-подходящ от Виктор Франкъл, за да илюстрирам разсъжденията си за смисъла на страданието. Той, който е преживял нацистките концлагери, където е загубил родителите си, брат си и бременната си съпруга, точно той има право да свидетелства, че вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ. Книгата му: „Човекът в търсене на смисъл“, която изработих преди много години, стана мой компас. Когато изпадна в невъзможна ситуация, винаги си спомням думите му:

На човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път.

📖

…

В този опит за психологическо представяне и психиатрично обяснение на типичните черти на обитателя на концентрационен лагер мога да създам впечатлението, че човешкото същество напълно и неизбежно се влияе от обкръжението.

Ами човешката свобода? Не съществува ли духовна освободеност по отношение на поведението и реакциите във всяко едно обкръжение? Вярна ли е теорията, която иска да ни убеди, че човек не е нищо повече от продукт на множество условия и фактори на заобикалящата го среда, били те от биологично, психологично или социално естество? Нима човек е техен случаен продукт? И още по-важно, дали реакциите на лагерниците спрямо уникалния свят на концентрационния лагер доказват, че човек не може да избегне въздействието на обкръжението си? Лишен ли е човек от избор на действие, изправен пред такива обстоятелства?

Можем да отговорим на тези въпроси въз основа на опита, а също и по принцип. Опитът от лагерния живот показва, че човек има избор на действие. Съществуват достатъчно примери, (често от героично естество), които доказ­ват, че апатията може да бъде превъзмогната, а раздразнителността – потисната. Човек може да съхрани следа от духовна свобода, от независи­мост на ума дори в такива ужасни условия на физически и психически стрес.

Ние, живелите в концентрационни лагери, можем да си спомним хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път. А винаги трябваше да се прави избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение, което определяше дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те ограбят от самата ти същност, от вътрешната ти свобода; решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятелствата, отказал се от свобода и достойнство за да бъдеш претопен в калъпа на типичния лагерник.

Погледнати от тази страна, душевните реакции на обитателите на един концентрационен лагер трябва да означават за нас нещо повече от прост израз на определени физически и социални условия. Макар условия като недоспиване, недостиг на храна и различни психични стресове да предполагат, че лагерниците следва да реагират по определен начин, при последния анализ става ясно, че това, каква личност ще стане неволникът, е резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера. Следователно всеки човек по принцип дори при такива обстоятелства може да реши какво ще стане от него – интелектуално и духовно. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има само едно нещо, от което се страхувам: Да бъда недостоен за страданията си.“ Тези думи често ми идваха наум, след като опознах онези мъченици, чието поведение в лагера, чиито страдания и смърт свидетел­стваха за факта, че последната вътрешна свобода не може да бъде загубена. Може да се каже, че те бяха достойни за своите страдания; начинът, по който ги понасяха, бе истинско духовно постижение. Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, придава на живота смисъл и цел.

Активният живот има за цел да даде на човек възможност да осъществи ценности чрез творческа работа, докато пасивният живот в наслада му позволява да постигне реализация чрез преживяване на красотата, изкуство­то или природата. Но цел има и онзи живот, който е почти лишен както от творчество, така и от наслада, и който допуска една-едничка възможност за високо морално поведение – а именно отношението на човек към неговото съществуване, ограничено от външни сили. Творческият живот и животът в наслада са недостъпни за него. Но не само творчеството и насладата са значими. Ако има смисъл в живота изобщо, то трябва да има смисъл и в страданието. Страданието е неотменна част от живота, дори като „съдба“ и „смърт“. Без страдание и смърт човешкият живот не е цялостен.

Начинът, по който човек приема своята съдба и произхождащото от нея страдание, начинът, по който носи кръста си, му дава широки възможности – дори при най-трудни обстоятелства – да придаде по-дълбок смисъл на своя живот. Той може да остане смел, доблестен и щедър. Или в горчивата борба за самосъхранение може да забрави човешкото си достойнство, да стане животно и нищо повече. Тук се крие шансът на човека да използва или да отхвърли възможността да постигне морални ценности, която му се предоставя от трудната ситуация. И това решава дали той е достоен за своите страдания или не.

Не смятайте, че тези разсъждения не са „от мира сего“ и са твърде отдалечени от реалния живот. Вярно е, че само малцина са способни да се домогнат до такива високи морални измерения. Малко измежду лагерниците опазиха пълната си вътрешна свобода и постигнаха онези ценности, които им предостави тяхното страдание, но дори един такъв пример е достатъчно доказателство, че вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ. Такива хора има не само в концентрационните лагери. Човек навсякъде се сблъсква със съдбата, със  шанса да постигне нещо чрез собственото страдание.

Нека вземем съдбата на болните – особено на неизлечимо болните. Наскоро четох писмо от млад инвалид, в което той съобщаваше на свой приятел, че току-що е открил, че няма да живее дълго и че дори операция не може да му помогне. По-нататък пишеше, че си спомня филм, който е гледал и в който се изобразявал човек, очакващ смъртта си храбро и достойно. Момчето помислило, че е голямо постижение да посрещнеш смъртта така добре. Сега, пишеше той, съдбата му предлагала подобен шанс.

Тези измежду нас, които преди години са гледали филма „Възкресение“ по Толстой, може би имат сходни мисли. Това бяха велики съдби и велики хора. По онова време за нас не бе отсъдена славна участ, нямаше възможност да се постигне такова величие. След филма отидохме в най-близкото кафене и на чаша кафе и сандвич забравихме странните метафизични разсъждения, които за момент бяха прекосили съзнанието ни. Но когато сами се сблъскахме с голямата орис и се изправихме пред решението да я посрещнем със същото духовно величие, вече бяхме забравили младежката си решимост от онова далечно време и се провалихме.

Навярно за някои от нас дойде ден, когато отново видяхме същия филм или друг подобен. Но тогава други картини може би са се разгърнали едновременно пред вътрешния ни взор. Картини на хора, постигнали много повече в своя живот, отколкото може да покаже един сантиментален филм. В съзнанието ни може да са изплували подробности от вътрешното величие на отделен човек, като историята на младата жена, на чиято смърт бях свидетел в един концентрационен лагер. Това е обикновена история. Има малко за разказване и може да звучи, сякаш съм я измислил; но за мен тя изглежда като поема.

Тази млада жена знаеше, че ще умре през следващите няколко дни. Но когато говорих с нея, тя бе бодра въпреки това прозрение. „Благодарна съм, че съдбата ме удари така жестоко“ – сподели тя с мен. „В моя предишен живот бях разглезена и не вземах на сериозно духовните постижения.“ Посочвайки през прозореца на бараката, тя продължи: „Това дърво тук е единственият приятел, който имам в моята самота.“ През прозореца тя можеше да види само един клон от кестен с два цвята на него. „Аз често говоря на това дърво“ – ми каза тя. Бях изненадан и не знаех точно как да приема нейните думи. Бълнуваше ли? Или понякога имаше халюцинации? Разтревожен я попитах дали дървото отговаря. „Да“. И какво ѝ казва то? Тя отвърна: „То ми каза: Аз съм тук. Аз съм тук. Аз съм живот, вечен живот.“

Из „Човекът в търсене на смисъл“

Превод: Харалан Александров