Винаги правя това, което не мога, за да се науча да го правя.

Едни виждат това, което е, и питат: защо? Аз виждам това, което би могло да бъде, и питам: защо пък не?

Пикасо

Никой не беше по-изненадан от мен, когато след усилена медитация и размисъл, наяве излезе следващото ми житейско предизвикателство: да списвам блог.

Аз?! Която винаги съм бягала от социалните медии като дявол от тамян. Притеснявам се, че във виртуалното пространство често представяме изкривена картина на реалността и неверен образ на себе си. Изваждаме на показ само лицеприятното – снимки от почивки, от хубави моменти, от постижения и придобивки, оставяйки скрита болката, страданието, страховете и съмненията си – всичко това, което ни прави истински. Всички може да се смеем публично, но плачем тайно.

Винаги съм била твърде чувствителна, твърде уязвима. Прекалено често съм се стремила към одобрение и съм се свивала от критиката, но ако стигнеш до петдесетте си години и не си разбрал кой си, вече е късно. Ако чуждото мнение има по-голяма тежест от твоето собствено, загазил си. Ние сами овластяваме своите критици и затова е важно да различаваме градивната критика, която ни помага да израснем, от злостната – чиято цел е да ни нарани.  

Спомням си със самоирония един цитат от книга на Елиф Шафак, в който така добре се припознавам:

Обръщаш много внимание какво ще кажат другите. Но знаеш ли? Понеже даваш мило и драго да спечелиш одобрението на околните, никога няма да се отървеш от нападките им, колкото и да се стараеш.

Държа ли още на одобрението на околните?

Да, но не на всяка цена.

Готова съм да поема риска да не бъда харесвана. Думите може да ме наранят, но няма да ме спрат. Докато съм в хармонично съгласие със себе си, мога да понеса чуждия дисонанс. Най-големият ми враг не идва отвън, идва от собственото ми сърце. Съмненията, колебанията, страховете; всички „разумни“ доводи защо да остана на сигурния бряг.

Когато обаче си чул повика на душата, няма връщане назад.

Реших, че искам точно това – да споделя наученото чрез толкова много прочетени и изработени книги. Да съчетая това, което научих като учител, с онова, което придобих като редактор. Да покажа паралелите между литературата и истинския живот и как взаимно се проникват и влияят.

- Мамо, не знаеш с какво се захващаш  - мъчи се да ме вразуми малкият ми син. – Знаеш ли колко много инфлуенсъри има – всеки втори младеж списва блог? При това всички са млади и напористи - направо живеят във виртуалното пространство. А ти не знаеш нищо за него. Досега си обитавала само света на книгите.

Вярно е, че съм книжен червей, но и доста изпитания срещнах през живота си. Минах през предателства, финансови изпитания, загуби и смърт. Това ме направи човека, който съм днес.

Освен това не само че не искам да съм "инфлуенсър" (не искам да повлиявам на никого за нищо), но знам и че не мога – все пак направила съм десетки, а може и стотици психологически заглавия. Наясно съм, че никой в нищо не може да бъде убеден отвън. Може сам да реши дали да се съгласи с казаното, или не.

Това, което искам да правя, е да казвам своята истина. Ако някой се припознае в нея – добре. Ако не е съгласен – също е добре: значи е стигнал до още по-голяма истина, проповядвана от самия Буда:

Не вярвай в това, което си чул, не вярвай в учения, дошли до теб през много поколения, не вярвай на неща само защото са следвани сляпо от мнозина, не вярвай в истини, до които си стигнал с помощта на навика.

Анализирай и когато резултатите от това са в съгласие с причината и от тях произтича добро за един или мнозина, приеми ги и живей с тях.

- Защо не се занимаваш с нещо, което вече познаваш – настоява големият ми син. – Вместо да си почиваш, на „стари години“ си се захванала да правиш нови за теб неща.

Ами да! Точно тук е разковничето. Вече знам какво мога: да преподавам увлекателно, да избирам хубави книги, да превеждам и редактирам добре…

И така мога да изредя една дузина умения, които съм придобила през годините.

И сетне стигам до това, което не мога – и това е цяла вселена, която чака да бъде открита.

О, колко много неща не зная и не мога!

И колко вълнуващи моменти ме очакват.

Защото, повярвайте, когато усвоите едно умение, то губи своето очарование.

Тръпката е в самото начало – когато тепърва откриваш как нещо работи. Чувстваш се много по-жив и развълнуван, докато експериментираш, отколкото когато вече си овладял умението и няма изненади за теб. Ето защо процесът е толкова по-важен от целта.

Радвам се на своето невежество, защото има още толкова неща, които мога да науча. Така животът има очакване, вълнение, предизвикателство…

Опитвайки нови неща, откриваш страни в себе си, за които дори не си подозирал.

Именно в трудностите изпитваме волята си. Дълго време повтарях, че обичам да ми е трудно, и това някак се превърна в самосбъдващо се пророчество. Само че знаете ли какво? Точно изпитанията каляват духа ни. Да направиш усилие и да надскочиш себе си – о, каквo удовлетворение изпитваш след това. Изкачил си още едно стъпало по стълбата на своето развитие.

Трудните пътища често водят до красиви места, казва Зиг Зиглър.

Когато си вложил цялото си сърце в едно начинание, впрегнал си волята си и си дал най-доброто от себе си, тогава успехът е толкова сладък, а разочарованието не така горчиво. Защото си порасъл. Да, изисква се време и отдаденост, но няма преки пътища към израстването.

Спомням си една любима история, която толкова по-красиво обяснява горното.

📖

Един възрастен човек от Калкута вадел вода от кладенец всеки ден. Носел глинена стомна и я пускал в кладенеца много, много бавно, като внимавал да не се удари в стените му и да се счупи. Когато глиненият съд се напълвал, изтеглял го бавно и полека. Това било действие, което изисквало невероятна съсредоточеност и отнемало много време.

Случило се така, че един пътешественик забелязал колко погълнат бил старецът в изпълнението на тази трудна задача. Тъй като бил опитен механик, показал на дядото как да използва повдигащ механизъм.

- Това ще помогне на съда да се спусне бързо – обяснил му пътешественикът, - сетне ще се напълни с вода и ще се вдигне, без да се удря в стените на кладенеца. Ще става много по лесно и стомната ще се напълни с много по-малко усилия.

Старецът го погледнал и отвърнал.

- Смятам да вадя вода, както винаги съм го правил. Наистина трябва да мисля за всяко движение и много да внимавам да не счупя стомната. Сигурен съм, че ако използвам скрипец, ще стане много по-лесно и дори мога да започна да мисля за нещо друго през това време. Ако обаче вложа толкова малко усилие и време в това действие, какъв тогава ще е вкусът на водата? Няма как да е толкова сладка.

 из "The creative act" (Актът на сътворение), Рик Рубин

Издателство "Изток-Запад", предстояща