Малките герои побеждават своите врагове. Големите герои побеждават себе си.

 Руми

Сигурна съм, че често ни се случва да бъдем герои в живота си, само че не го забелязваме. Всеки път, когато направим усилие и излезем от рутината, това е героизъм. Когато помогнем на някого, без да чакаме отплата. Когато погледнем страха си в очите и действаме, независимо, че умираме от ужас.

Спомням си такъв случай.

Бях на четири и седях на задната седалка на нашата кола, която беше запалена и оставена на ръчна скорост, когато тя внезапно тръгна сама. Още си спомням как си удрях главата в тавана, докато колата се спускаше в дерето под нас. Слава Богу, спря се в едно дърво и освен уплахата, нямах други поражения. Години наред обаче сънувах, че се качвам в кола или автобус, в които няма шофьор, а те тръгват и се събуждах в паника и обляна в пот. Това се отрази и на възможността да се возя в кола – все ми се струваше, че шофьорът ще загуби контрол и ще катастрофираме. Фобията ми превръщаше всяко пътуване в кошмар.

На 30 години, бременна с малкия си син, реших, че не мога да продължавам така. Не мога да позволявам на страхa да управлява живота ми. Записах се на шофьорски курс. За мое огромно изумление, взех си книжката от раз, тогава обаче дойде трудната част – да започна да шофирам. Животът сякаш заговорничи да ни предоставя обстоятелства, чрез които да израстваме. Озовах се в големия град с две малки деца, които трябваше да карам до училище и детска градина, отдалечени от дома ни. Спомням си първия път, когато шофирах сама из тежкия трафик – ревах с глас, толкова ме беше страх. Следващият път нямах избор – децата бяха на задната седалка, така че карах в безмълвен ужас. Лека полека страхът ми започна да намалява и след време с учудване установих, че не само съм станала доста добър шофьор, а дори ми доставя удоволствие да шофирам – даваше ми усещане за независимост и контрол. Като страничен ефект кошмарите ми изчезнаха завинаги.

Ето как станах герой в собствения си живот.

Прави нещата, които се страхуваш да правиш, и страхът ще умре, казва Ралф Уолдо Емерсън.

Вярно е.

Сигурно всеки може да изброи безброй такива случаи, когато е превъзмогнал себе си и е направил нещо, което безумно го плаши. Само че ние по инерция предпочитаме да се вторачваме в провалите си, вместо да отчитаме постиженията си.

Ето защо аз реших да направя този блог – защото моята суперсила е да виждам героя в другия, дори и когато той самият не е способен да го стори. Смятам също, че имам невероятната привилегия да съм заобиколена от герои:

·        Авторка, с която работих, превърнала се с времето в приятел. Тя ми показа как да събудя героя в себе си. Даде ми пример за смелост, напускайки добре платена работа, за да се посвети на много по-трудно поприще – психотерапия. За целта се върна в университета и завърши психология. На 50 започна от нулата, но колко различно изглеждаше, когато тръгна по собствения си път! Тя светеше. Никога не бях виждала такава драматична промяна в някого. Тогава разбрах: правиш ли това, за което душата ти копнее, цялото ти същество се изпълва с радостна енергия.

·        Съмишленик, който макар и адвокат по професия, е един от най-добрите преводачи, с които съм работила. Парите, които получава като преводач, са направо мизерни в сравнение с онези, които може да изкарва от същинската си професия, но често използва свободното си време да превежда, влагайки цялото богатство да душата и езика си в създаването на словесни шедьоври. Всеки преводач е съ-творец - ако владееш изкуството на превода, значи си артист по природа.

·        Приятелка, която умее да създава красота от нищото – да подреди масата толкова артистично, че дори на нея да има нещо съвсем простичко - като пържени филийки, гледката да ти напълни душата. Ще сложи вазичка с цветя, красиво сгънати салфетки съчетани с покривката, запалена свещ и пр. И ще ти стане светло и хубаво, че някой може да открие красотата в ежедневието и да ти я даде като дар. А ако може да я види в дребното, представете си какво остава за голямото! За някои фразата: красотата ще спаси света е просто метафора, за нея е житейска философия.

·        Моя близка, която повече от десетилетие е прикована на легло – единственото, което вижда е къс синьо небе, но има душа на поет и притежава най-редкия дар: умението да се радва на благополучието на хората, около нея. За мен  да имаш силата не просто да приемеш смирено тежката си съдба, но да се радваш на чуждото щастие, е героизъм от неизмерима величина.

….

Мога да продължа до безкрай, защото накъдето и да се обърна, виждам хора, които надскачат собствените си ограничения. Вярвам, че във всеки от нас се крие герой, който само чака възможност да се прояви. А когато открием героя в себе си, много лесно ще забележим героизма в другите.

*

И тъй като смятам, че литературата е огледало на живота, избрах откъс от любима книга, която в голяма степен оформи представата ми какво представлява истинският героизъм. „Да убиеш присмехулник“ ме научи какво означава да отстояваш принципите си, независимо от всичко. Защото, както гласи една виетнамска поговорка:

Ако нямаше беди, нямаше да има и герои.

📖

В ъгъла на стаята имаше месингов креват, а в него лежеше мисис Дюбоуз. Почудих се дали не е легнала заради постъпката на Джем и за миг я съжалих. Лежеше под куп одеяла и ни гледаше почти дружелюбно.

До кревата й имаше мраморна мивка; върху нея стоеше чаша с лъжичка, спринцовка с червено бутало, кутия хигроскопичен памук и железен будилник на три крачета.

— Значи, доведе и мръсното си сестриче, а? — посрещна ни тя.

— Сестра ми не е мръсна — каза спокойно Джем — и мене не ме е страх от вас! — Въпреки това коленете му трепереха.

Очаквах, че ще се нахвърли върху него с дълго слово, но тя каза само:

— Можеш да почнеш да четеш, Джереми.

Джем седна в едно плетено кресло и разтвори „Айвънхоу“. Аз придърпах друго кресло и седнах до него.

— Ела по-близо — каза мисис Дюбоуз. — Ела до кревата.

Ние приближихме столовете си. Никога не се бях приближавала толкова близо до нея и повече от всичко на света ми се искаше пак да отдръпна стола си настрани.

Тя беше ужасяваща. Лицето й имаше цвят на мръсен калъф за възглавница, а от ъглите на устата й се стичаше блестяща влага и се спускаше като ледени висулки към дълбоките бръчки около брадичката. Бузите й бяха осеяни със старчески петна, а в безцветните й очи се открояваха тъмни зеници. Ръцете бяха възлести, а ноктите — обрасли с кожички. Не си беше сложила долната челюст и горната й уста се издаваше напред; от време на време повдигаше долната си устна до горната челюст и заедно с нея се повдигаше и брадичката й. От това слюнките й започваха да текат по-бързо.

Стараех се да не я гледам. Джем разтвори „Айвънхоу“ и зачете. Опитах се да чета заедно с него, но той четеше много бързо. Когато стигаше до дума, която не познаваше, Джем я прескачаше, но мисис Дюбоуз го хващаше и го караше да я произнесе буква по буква. Джем чете, може би, двадесет минути и през цялото това време аз гледах ту към изцапаната със сажди камина, ту през прозореца, където и да е, само да не я гледам нея. Джем продължаваше да чете, а аз забелязах, че мисис Дюбоуз започна все по-рядко да го поправя. Веднъж Джем не довърши една фраза, а тя дори не забеляза. Беше престанала да го слуша. Погледнах към кревата.

С мисис Дюбоуз се бе случило нещо. Лежеше в кревата с издърпани до брадичката одеяла. Виждаха се само главата и раменете й. Главата й бавно се въртеше ту на едната, ту на другата страна. От време на време разтваряше широко уста и виждах как мърда езика си. По устните й се събираше слюнка; тя я преглъщаше и отново отваряше уста. Устата й сякаш живееше самостоятелен живот, независимо от тялото, отваряше се и се затваряше като мида по време на отлив. От време на време издаваше звук „пт“ — сякаш вреше каша.

Дръпнах Джем за ръкава.

Той ме погледна, после — към кревата. Главата й се извърна отново към нас и Джем я попита:

— Мисис Дюбоуз, да не ви е лошо?

Тя не го чу.

Будилникът иззвъня и ни изплаши здравата. Малко по-късно, все още настръхнали, ние с Джем бяхме на тротоара и се запътихме към къщи. Не избягахме — Джеси ни изпрати: преди още будилникът да беше спрял, тя влезе в стаята и ни избута навън.

— Хайде, вървете си — каза тя.

Джем се поколеба на вратата.

— Време е да взема лекарства — обясни Джеси. Докато вратата се затваряше зад нас, видях Джеси да се отправя бързо към кревата на мисис Дюбоуз.

Прибрахме се у дома, беше едва четири без петнадесет и ние с Джем играхме футбол в задния двор, докато стане време да посрещнем Атикус. Атикус донесе два жълти молива за мен и едно футболно списание за Джем, това, предполагам, беше нещо като мълчаливо възнаграждение за първото ни посещение при мисис Дюбоуз. Джем му разправи какво се беше случило.

— Изплаши ли ви? — попита Атикус.

— Не, сър — отвърна Джем, — но е много противна. Има някакви припадъци. И непрекъснато й тече слюнката.

— Тя не е виновна. Когато са болни, хората понякога не са много приятни за гледане.

— Мене ме изплаши — казах аз.

Атикус ме погледна над очилата си.

— Не си длъжна и ти да ходиш с Джем.

Следващият следобед при мисис Дюбоуз беше като първия. Такива бяха и другите следобеди, докато постепенно се установи известен ред: всичко започваше нормално — отначало мисис Дюбоуз дразнеше Джем, като разговаряше на своите любими теми: как й унищожил камелиите и как баща ни бил чернолюбец, после ставаше все по-мълчалива, докато изпадаше в унес. Будилникът иззвъняваше, Джеси ни отправяше и остатъкът от следобеда оставаше за нас.

…

Месецът почти изтичаше и Джем веднъж преодоляваше сър Уолтър Скаут, както на шега го наричаше, а мисис Дюбоуз го поправяше на всяка дума, когато на вратата се почука.

— Влез — изкрещя тя.

Беше Атикус. Той се приближи до кревата и хвана ръката на мисис Дюбоуз.

— Връщах се от работа, не видях децата и помислих, че може би са още тук — каза той.

Мисис Дюбоуз му се усмихна. Никак не можех да си обясня как му говори, когато по всичко личеше, че не може да го понася.

— Знаеш ли колко е часът, Атикус? — попита тя. — Точно пет и четиринадесет минути. Будилникът е нагласен да звъни в пет и половина. Имай го предвид.

Внезапно съобразих, че с всеки изминат ден ние оставахме по малко повече у мисис Дюбоуз, че с всеки изминат ден будилникът звънеше малко по-късно и че когато иззвъняваше, тя вече бе припаднала. Днес тя дразни Джем цели два часа, без да дава признаци на скорошен припадък и аз се чувствах попаднала в безнадеждна клопка. Будилникът беше сигнал за нашето освобождение; какво щяхме да правим, ако някой ден не иззвънеше?

…

Другата седмица пак бяхме у мисис Дюбоуз. Будилникът вече не звънеше и мисис Дюбоуз ни освобождаваше с: „Достатъчно за днес“, но толкова късно, че когато се прибирахме, Атикус вече си четеше вестника. Припадъците й спряха, но тя си оставаше същата във всяко друго отношение: когато сър Уолтър Скот се впускаше в дълги описания на ровове и замъци, мисис Дюбоуз се отегчаваше и почваше да се заяжда с нас:

— Джереми Финч, бях ти казала, че ще съжаляваш, дето унищожи камелиите ми. Сега вече съжаляваш, нали?

Джем казваше, че наистина съжалява.

— Мислеше си, че можеш да погубиш моите „планински снегове“, а? А Джеси ми казва, че най-високата пуска отново пъпки. Другия път ще знаеш точно как да постъпиш, нали? Ще ги изкорениш, нали?

Джем отвръщаше, че непременно ще ги изкорени.

— Недей мрънка, момче! Вдигни глава и кажи: „да, госпожо“. Само че като имаш предвид кой е баща ти, май не ти се иска да вдигаш глава!

Джем повдигаше брадичка и се вглеждаше в мисис Дюбоуз, без по лицето му да се чете гняв. През изтеклите седмици той беше възприел израза на учтивост и далечен интерес, с който посрещаше и най-невероятните й, смръзващи кръвта измислици.

Най-после настъпи денят, когато мисис Дюбоуз каза „Достатъчно“ и прибави: „Това е всичко. Довиждане.“

Изпитанието свърши. В изблик на радост ние изскочихме на тротоара и започнахме да скачаме и да викаме.

… Една вечер Атикус беше стигнал до средата на спортния преглед от Уинди Ситън, когато телефонът иззвъня.

Той се обади, отиде до закачалката и си взе шапката.

— Отивам до мисис Дюбоуз — каза той. — Няма да се бавя.

Но Атикус се забави твърде много. Като се върна, носеше кутия за бонбони. Атикус седна във всекидневната и сложи кутията на пода, до стола си.

— Какво искаше? — попита Джем.

Не бяхме виждали мисис Дюбоуз цял месец. Когато минавахме покрай нейната къща, тя вече не седеше на верандата.

— Тя умря, сине — каза Атикус. — Умря преди няколко минути.

— О! — възкликна Джем. — Това е добре.

— Вярно — каза Атикус. — Тя вече не се мъчи. Дълго време беше болна. Знаеш ли, сине, от какво имаше припадъци?

Джем поклати глава.

— Мисис Дюбоуз беше морфинистка — каза Атикус. — Много години тя е вземала морфин, за да успокои болките си. Лекарите я бяха научили. Тя можеше да прекара живота си, като взема морфин, и нямаше да изпитва болки, но характерът й бе твърде упорит…

— Сър? — каза Джем.

— Точно преди твоя подвиг в градината, тя ме повика да направя завещанието й. Доктор Рейнолдс й беше казал, че й остават само няколко месеца. Всичките й делови работи бяха в пълен ред, но тя каза: „Има още нещо, което не е наред“.

— И какво беше то? — попита Джем озадачен.

— Тя каза, че ще напусне този свят, без да е задължена за нищо и на никого. Джем, когато човек е болен като нея, съвсем редно е да взема всичко, само и само да му олекне. За нея обаче това не беше редно. Тя каза, че преди да умре, ще се откаже от морфина и точно така направи.

— Значи от това са били припадъците й? — попита Джем.

— Да, от това са били. През по-голямата част от времето, докато си й чел, тя сигурно не е чувала нито дума. С цялото си съзнание и същество тя е чакала да иззвъни будилникът. Дори и да не й беше паднал в ръцете, аз щях да те накарам да й четеш. Може би това й е било поне малко забавно. Имаше и още една причина…

— И свободна ли умря? — попита Джем.

— Като планински въздух — отвърна Атикус. — Беше в пълно съзнание почти до последния миг. В съзнание — усмихна се той — и не престана да ругае. Продължаваше от все сърце да не одобрява постъпките ми и каза, че сигурно цял живот ще трябва да те спасявам от затвора. Накара Джеси да приготви тази кутия за тебе…

Атикус посегна и взе кутията за бонбони. Подаде я на Джем.

Джем отвори кутията. Вътре, заобиколена от парчета влажен памук, лежеше бяла, прекрасна камелия. Беше „планински сняг“.

Очите на Джем едва не изскочиха. Той захвърли кутията.

— Дъртата му вещица! — изкрещя той. — Защо не ме остави на мира?

За миг Атикус се изправи на крака и застана над него. Джем зарови глава в ризата му.

— Шт! — каза Атикус. — Струва ми се, че с това тя е искала да ти каже: „Всичко вече е наред, Джем, всичко е наред“. Трябва да знаеш, че тя беше истинска дама.

— Дама ли? — Джем вдигна глава. Лицето му беше почервеняло. — След онези работи, които говореше срещу тебе, тя дама?

— Да. Тя си имаше собствени възгледи за нещата, твърде различни от моите, може би… Сине, аз ти казах, че дори и да не беше излязъл от кожата си тогава, пак щях да те накарам да й четеш. Исках да разбереш нещо от нея, исках да видиш какво означава истинска храброст и да не мислиш, че човек е храбър само когато има оръжие в ръка. Храброст е, когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай. Тогава много рядко побеждаваш, макар че понякога и това се случва. Мисис Дюбоуз победи. Тя умря, както изискваха нейните възгледи, без да е задължена на никого и на нищо. Никога не съм срещал толкова храбра личност.

Джем вдигна кутията за бонбони и я захвърли в огъня. Взе камелията и когато отивах да си легна, видях, че опипва широките й листца.                          

Из „Да убиеш присмехулник“, Харпър Ли

Превод: Цветан Стоянов