Не можеш да вървиш по пътя, ако ти самият не се превърнеш в него

Буда

Всеки ден разхождам кучето и минавам винаги по един и същи път – нагоре по хълма, стигам върха и се спускам обратно от другата страна. Понякога сядам на някоя пейка да се порадвам на гледката отдолу, имам си дори любима скала, току до пътя, която ми показва града в краката ми.

Вървя по този път от години. Виждала съм, че има странични пътеки, но някак си по скоро знаех, че са там, без да ги забелязвам.

До днес.

Вървях с кучето нагоре и на стотина метра пред мен едни чужденци ми пресякоха пътя, минавайки напряко по едни каменни стъпала. Бяха потънали в разговор, минаха пред мен, продължиха нагоре и се изгубиха от очите ми. Зяпнах от изумление. Къде отидоха?

Безброй пъти съм била на това място – то всъщност е панорамна площадка, от която се вижда града отдолу. Водила съм гости и приятели тук да се любуваме на гледката. И никога, НИКОГА не съм забелязвала каменните стълби, които водят нагоре.

Любопитна, тръгнах и аз да изкачвам каменната пътека, за да открия нови и нови разклонения пред себе си. Някои от пътеките бяха доста утъпкани – явно по-смели от мен пътешественици са се осмелили да се отклонят от царския път; други бяха по-обрасли – личеше си, че не са много следвани. Най-хубавата гледка обаче се откриваше от една пътечка, която едва се виждаше, но аз, вдъхновена от откритието си, реших да последвам. Боже, каква красота се разкри пред мен!  В сърцето на големия град, но извисена над него, бях сама сред пущинака, но и толкова центъра му. Бях попаднала на вълшебно място. И за да е пълна радостта ми в този момент на висша синхроничност в слушалките ми зазвуча една песен на Lost Frequences: Reality

https://www.youtube.com/watch?v=zY-ugO6SCBQ

Ако хората от върха в този момент гледаха надолу, щяха да забележат жена, която танцува на невидима музика (тази в слушалките ми). Някои щяха да се кажат: Боже, още една луда. Други щяха да се усмихнат и малко да се поизправят. А трети щяха да чуят собствената си музика. Никой от тях нямаше да види мен, а себе си – отразени в мен. Така обикновено работи животът.😊

А аз? Аз бях вътре в стихотворението на Робърт Фрост:

ПЪТЯТ, ПО КОЙТО НЕ ПОЕХ

Два пътя в леса разделени видях,

ала не можех да тръгна по двата.

Бях пътник единствен, там дълго стоях,

единия с поглед надолу следях

гръб как извива навътре в гъстака.

 

Тръгнах по другия. Тъй избор почтен

и с повече право сторих навярно.

Той искаше работа - цял затревен,

па макар и пътят им общ до тоз ден

за тях да се беше грижил по равно.

 

Еднакви лежаха оназ сутрин там

в листа пожълтели, без стъпки тъмни.

О, за друг ден оставих първия. Знам,

че пътят до път води винаги. Сам

не вярвах обаче, че ще се върна.

 

Това ще разказвам с въздишка за тях,

щом минат години и се изгубят.

Два пътя веднъж разделени видях

и по-запустелия аз си избрах,

а това промени всичко друго.”

 

Превод: Теменуга Маринова

Толкова често вървим по утъпканите пътища, че оставаме слепи за всички други възможности, които могат да ни изведат на невероятни места. Или вървим с глава в облаците, преследвайки някакви миражи, или сме забили поглед в краката си и, обзети от тежки мисли, не виждаме път пред себе си. Тогава цялата ни сила е впрегната в това, да не спираме да вървим, колкото и непосилно да ни се струва.

Понякога в тежки моменти ни е трудно да видим смисъл в случващото се. Искаме да избягаме не само от реалността, но и от себе си. От страха, който изпитваме от неизвестността. От неувереността в собствените си сили. От съмнението, дали ще се справим.

Търсим лесни решения и сме готови да вървим по пътища, които не са наши, но ни изглеждат сигурни. Толкова други хора има по тях, няма да сме сами. Може да не ни носят радост и удовлетворение, но се чувстваме в безопасност. Да вървим по собствени пътеки е толкова плашещо – ще трябва сами да утъпкаме пътя си.

Готови ли сме да се откажем от удобството на сигурността и да се гмурнем в неизвестното? Да се осмелим да сме автентични с риск да бъдем отхвърлени? Да открием свой път и да тръгнем без да знаем къде ще ни отведе?

Защо толкова малко хора следват своята собствена звезда? Защо звездата е толкова тежко бреме?

Защото да следваш собствената си звезда означава да се изолираш, да не знаеш накъде да тръгнеш, да трябва да откриеш напълно нов път за себе си, вместо просто да вървиш по утъпканата пътека, по която вървят всички останали.

Ето защо у хората винаги е съществувала тенденцията да проектират уникалността и величието на собствената си вътрешна същност върху външните личности и да стават слуги, предани слуги, почитатели и подражатели на външните личности.

Много по-лесно е да се възхищавате на велика личност и да станете ученик или последовател на гуру или религиозен пророк, или почитател на голяма, официална личност, на когото се възхищавате.

Това е много по-лесно, отколкото да следвате собствената си звезда.“

Мари Луиз фон Франц:

Ако приемеш своята уникалност и пребориш демоните, които пазят портите на твоя път, а именно: страха и съмнението, ще откриеш съкровища, за които дори не си помислял. Нужно е обаче да бъдеш дори малко "твърдоглав", защото понякога това означава да слушаш собствения си глас, а не чуждите разумни доводи. Все пак, как може да ти даде съвет човек, чийто път е съвсем различен от твоя? Кой по-добре от теб самия знае накъде те води сърцето?

📖

ПЪТЯТ, КОЙТО НЕ ВОДЕЛ НИКЪДЕ

От края на селото почвали три пътя: единият водел към морето, другият — към града, а третият не водел никъде.

Всички, които Мартино запитвал, казвали все това. Отговорът бил един и същ:

— А, оня път ли? Никъде не води. Няма смисъл да се тръгва по него.

— Ама докъде стига.

— Доникъде не стига.

— Но тогава защо са го правили?

— Никой не го е правил — винаги си е бил там.

— Ама никой ли не е ходил да погледне накъде се отива по него?

— Ей че си твърдоглав! Казва ти се — няма нищо за гледане…

— Да, ама щом никога не сте били, откъде знаете това?

Бил тъй настойчив, че започнали да го наричат Мартино Твърдоглавия, но той не се обиждал и продължавал да се интересува от пътя, който не водел никъде.

Когато пораснал достатъчно, за да пресича улицата без да хваща дядо си за ръка, една сутрин станал рано, излязъл от селото и, без да се колебае, поел по тайнствения път. Платното било осеяно с дупки и бурени, но за щастие отдавна не било валяло, та нямало локви. Отляво и отдясно се ширели храсталаци, но скоро започнали горите. Клоните на дърветата се сплитали над пътя и образували тъмен и прохладен тунел, в който само тук-там прониквал слънчев лъч, за да свети вместо фенер.

Мартино вървял, вървял, тунелът бил безкраен, пътят нямал свършване. Заболели го краката, вече започвал да си мисли, че ще е добре да се върне, и ето че видял куче.

„Където има куче, има къща или поне човек“ — помислил си Мартино.

Кучето изтичало срещу него, замахало опашка и му близнало ръцете. После тръгнало по пътя и на всяка крачка се обръщало да види дали Мартино го следва.

— Ида, ида! — обаждал се Мартино, обзет от любопитство.

Най-после гората се разредила, показало се небето и пътят свършил пред прага на голяма желязна порта.

През решетките Мартино видял замък; вратите и прозорците били отворени, пушек излизал от всички комини, а от един балкон прекрасната стопанка махала с ръка и весело се провикнала:

— Заповядай, заповядай, Мартино Твърдоглави!

— Я гледай! — зарадвал се Мартино. — Аз не знаех, че пристигам, а тя знае.

Бутнал вратата, прекосил парка и влязъл в салона на замъка тъкмо навреме, за да се поклони на хубавата стопанка, която точно тогава слизала по стълбището. Тя била хубавица, облечена по-гиздаво и от феите и от принцесите, освен това била много весела и все се смеела.

— Значи ти не повярва.

— На какво?

— На приказките, че пътят никъде не води.

— Глупави приказки. Според мене, на този свят има повече места, отколкото пътища.

— Разбира се, стига да имаш желание да тръгнеш. Сега ела да ти покажа замъка.

Имало повече от сто зали, пълни със съкровища от всякакъв вид, също както в замъците от приказките, където спят принцеси или великани пазят своите богатства. Имало диаманти, разни скъпоценни камъни, злато, сребро и хубавата стопанка постоянно повтаряла:

— Вземи, вземи каквото искаш. Ще ти заема кола, за да откараш товара.

Сами решете дали Мартино чакал да го молят много-много. Количката била добре натоварена, когато си тръгнал обратно. На капрата седяло кучето, което било дресирано куче, знаело да държи юздите и да лае по конете, когато задрямвали или излизали от пътя.

В селото — там вече били оплакали момчето — пристигането на Мартино Твърдоглавия предизвикало голяма изненада. Кучето стоварило на площада всичките му богатства, махнало два пъти с опашка за сбогом, качило се на капрата и — дий! — изчезнало сред облак прах. Мартино направил големи подаръци на всички приятели и неприятели и трябвало да разкаже сто пъти своето приключение. Всеки път, когато историята свършвала, някой изтичвал вкъщи, за да вземе каруцата си, и препускал надолу по пътя, който не водел никъде.

Но още същата вечер всички един след друг се върнали с увиснал нос от срам: пътят за тях свършвал насред гората, пред стена от дървета или сред море от храсталаци. Нямало вече нито желязна порта, нито замък, нито хубава стопанка. Защото някои съкровища съществуват само за оня, който пръв тръгне по нов път, а тогава първият бил Мартино Твърдоглавият.

„Приказки по телефона“ Джани Родари