Животът наистина започва на четиридесет. Дотогава само правим проучване.

Карл Густав Юнг

Бях може би около двадесетгодишна, когато веднъж присъствах на среща на майка ми с нейна приятелка. Бяха се настанили удобно, хапваха си разни вкусотии и си пийваха по чаша вино. Шегуваха се и се смееха, бузите им се бяха зачервили, а очите им грееха. Разказваха си пикантни истории и подхвърляха хапливи забележки за мъжете.

Слушах ги с изумление. Та те бяха в средата на четиридесетте си години – направо престарели в очите на едно двадесетгодишно момиче. Мислех си, че на тази възраст жените са улегнали и сериозни, скучни и едва ли не безполови, а се озовах на момичешко парти! Нищо общо нямаха тези две жени с грейнали очи с моята представа за „възрастните“ жени. Бяха толкова освободени, забавни и остроумни. И говореха за мъже!!! При това доста свободно – направо ушите ми пламнаха.

Какво правиш в такъв момент? Сменяш представата. 🤗

Тогава за пръв път осъзнах, че във всяка зряла жена живее нейното по-младо „аз“, наднича през очите ѝ и се кикоти неудържимо. Без значение на колко години ставаме, с колко бръчки или болежки се сдобиваме, момичето в нас е винаги живо. Поледнете също внимателно "зрелите мъже" около нас. Не са ли просто едни пораснали момчета, които искат да се забавляват? Просто сега играчките им са по-големи и по-скъпи. 🤣

Както казва Гертруд Щайн:

Вътре в нас винаги сме на една възраст.

Възрастта е реалност единствено във физическия свят. Есенцията на всяко човешко същество е имунизирана срещу хода на времето. Нашият вътрешен живот е вечен и затова може да се каже, че духът ни остава все така младежки и пламенен, както когато сме били в разцвета на силите си.

Гарбриел Гарсия Маркес

Никога не забравих този урок – след това прозрение ми беше толкова по-лесно да общувам с по-възрастните: просто се обръщах към по-младото им аз и намирахме общ език.

След време, когато аз достигнах възрастта, на която беше майка ми на тази прословута сбирка, си дадох сметка, че всъщност гледам света с по-млади очи от двадесетгодишното ми аз. Тогава бях по-сериозна, по-ограничена, по-скована. Слава Богу, животът има това невероятно свойство да ни избавя от нелепите схващания, които сме имали на младини.😊

Прав е бил Пикасо, когато казва:

Първата част от живота се учиш да си възрастен – втората част учиш да си дете.

Харесвам жената, в която се превърнах, много повече от момичето, което бях. Вярвам, че с възрастта ставаме по-интересни, по-освободени, по-истински. Избавили сме се в голяма степен от младежките си комплекси и не се вземаме вече толкова на сериозно. Разбрали сме истинската си стойност и не оставяме другите да решават колко струваме. И най-важното: научили сме се да се забавялваме. Усволили сме изкуството на малките радости.🤩

Никой не казва на океаните,

нито на дърветата,

или на планините, че са твърде стари.

Говорят колко величествени,

колко достолепни,

и изумителни са.

Представете си, че мислим и за себе си по този начин,

докато остаряваме.

Може би тогава ще осъзнаем

колко невероятни сме.

Беки Хемсли

Когато се родим, наподобяваме мраморен блок, от който животът постепенно премахва излишното, за да излезе наяве истинският ни облик. Стареенето е процес, в който безброй привидности лека-полека отпадат от само себе си в хода на дните ни и все повече ставаме онези, които изначално сме. Без пози, без маски, само „по душа“. Вече знаем кои сме, престанали сме да се съобразяваме с чуждите изисквания и очаквания, натрупали сме житейска мъдрост и опит, които никой не може да ни отнеме.

Не ставаме нито по-добри, нито по-лоши с напредването на възрастта, а по-скоро като себе си.

Мей Ламбъртън Бекер

Не се страхувам от старостта – откривам, че животът става все по-хубав и пълноценен с годините. А, ако имаме щастието да остаряваме с любими хора, тогава възрастта съвсем е без значение. В очите им ние сме си същите хора, които са обикнали някога, с тази разлика, че тъй като сме им станали по-мили, сега ни намират за още по-хубави. Когато ни гледат през очите на любовта, винаги сме красиви, а ако успеем и себе си да погледнем по този начин, никога повече няма да се тревожим за остаряването.😍

Когато започнах да остарявам, разбрах какво е да си щастлив. Не го очаквах. Не знаех какво е щастие в младите си години.

Джейн Фонда

Някои се страхуват, че годините ще отнемат красотата им. Вярвам, че красотата е нещо, което не можеш да загубиш, защото тя никога не е била само в лицето. Тя е в усмивката, в излъчването, в цялостната атмосфера, която носим. Е, няма да сме хубави, като на 20, но защо да не сме хубави като на 50 или на 70, с хубостта на зрелостта, не на младостта. Както казва и Пикасо:

Ние не остаряваме, а съзряваме.

Времето не може да ни отнеме духа, може само да го обогати, ако решим да инвестираме време и усилия в собственото си развитие. В това да станем по-начетени, по-добри, по-осъзнати. Нима не познавате хора, които всъщност стават все по-хубави с годините? Вярвам, че това е, защото вътрешното им аз се е разхубавило, душата им е разцъфтяла.

Красотата на жената не е бенка или трапчинка; истинската женска красота е отразена в душата. Любящата грижа, която полага, страстта, която познава. И с годините тази красота само расте!

Одри Хепбърн

Когато сме млади, гледаме с известно превъзходство, дори със съжаление по-възрастните. Смятаме, че младостта е привилегия. Слава Богу, това е от малкото случаи, в които с радост откриваме, че не сме били прави. Правя обаче уговорка: стига някога да сме били млади. Познавам мнозина млади старци, както и не малко стари младежи. Има хора, в които от съвсем ранна възраст няма живец, няма дух. Те някак си избират определена възраст и застиват на нея. Спират да се променят външно и вътрешно (май точно затова). 😊 Мислят едни и същи мисли, правят едни и същи неща, никога не поставят под въпрос вижданията, нито действията си. Такива хора не умеят да са щастливи нито докато са млади, а още повече, когато остареят. Старостта обаче им дава онова основание да са кисели и сърдити на света, което младостта не позволява,

Не спираш да се смееш, когато остарееш - остаряваш, когато спреш да се смееш.
Джордж Бърнард Шоу

Ето защо смятам да дам пример на синовете си какво е да остаряваш не просто с достойнство, а с радост и удоволствие. Все по-скъпо ми става оставащото ми време – като скъперник броя миговете и отказвам да ги пропилявам за глупости, празни приказки, безсмислени дейности. А ако образът ми в огледалото, започне да ме разстройва, ще последвам съвета на Моника Белучи:

Какво ще правя, когато остарея и отражението в огледалото не ми харесва? Ще правя като майка ми – ще се оглеждам в децата си.

Моника Белучи

И все пак, не приемайте на доверие написаното от човек, който – според Джейн Фонда – още не е съвсем съзрял.

Да приемеш напълно кой си и да се чувстваш добре в собствената си кожа отнема много време, докато го постигнеш. На мен ми отне над 60 години.

След десетина години ще направя ъпдейт (ха, кажете сега, синове мои, че майка ви не е в крак с времето, а?) 😝

*

Освен със щурите илюстрации на Inga Löök, които са ми много любими, защото показват как всъщност гледам на "остаряването" (с приятелка вече сме се уговорили за виното на дървото и чая под масата)😊, ще илюстрирам горното с една история, която срещнах в нета. Уви, не успях да установя първоизточника, но пък смисълът ми хареса. Може да звучи банално, но отдавна съм установила, че такива стават само онези твърдения, доказали своята правота във времето.

📖

Писмо на една 83-годишна жена до нейната най-добра приятелка: 

„Скъпа Берта,

Напоследък чета все повече и чистя все по-малко. Седя на двора и се наслаждавам на гледката, без да се безпокоя за непочистените плевели в градината. Прекарвам по-голямата част от деня със семейството и приятелите си и по-малко в работа.

Според мен, винаги когато е възможно, трябва да живеем живота си така, сякаш е низ от наслади, а не поредица от несгоди, които трябва да изтърпим. Сега се опитвам да разпознавам сладките моменти и ги ценя все повече.

Нищо не спестявам, нищо не „пазя“. Вече използвам скъпия порцелан за всяко специално събитие – ако съм свалила един килограм, ако мивката е спряла да капе, ако амарилисът в градината е нацъфтял. Нося най-хубавото си сако и когато отивам до магазина. Ако изглеждам богата, току-виж парите за нещата, които са неоправдано скъпи, ми се откъснат по-лесно от сърцето. 😊

Не пазя най-хубавия си парфюм за специални събирания, вместо това си слагам от него, когато отивам до бакалията или до банката. „Някой ден“ и „по-нататък“ са изрази, които все по-рядко намират място в моя речник. Ако си струва да се види, да се чуе, да се направи, то искам да го видя, да го чуя, да го направя сега. Не мога да гадая какво биха направили останалите, ако знаеха, че утре няма да ги има, че утре не съществува... утре – нещо, което взимаме за абсолютна даденост. Не знам какво биха направили другите, ако знаеха, че няма утре, но може би биха се обадили на роднини и близки приятели, за да се извинят и да оправят недоразуменията отпреди години. Може би биха си позволили една вечеря в скъп ресторант и биха яли повече от любимата си храна. Няма как да знам.

Ако знаех, че часовете ми са преброени и всеки момент ще изтекат, ей такива малки неща биха ме ядосали най-много:

Щеше да ме е яд, че не съм написала някои писма, които съм възнамерявала да напиша, но после съм отлагала за „някой ден“;

Щях да се ядосам и щях да се разкайвам, че не съм казвала по-често на съпруга ми и на децата ми колко много ги обичам и ценя;

Старая се да не отлагам и да не пазя за по-нататък нищо, което би зарадвало близките ми и би внесло радост и смях в живота ни. И всяка сутрин, щом отворя очи, си казвам, че денят е специален. Всеки ден, всяка минута, всяка глътка въздух са дарове от Бога. Вероятно животът ни не се стече така, както очаквахме и искахме, но стига да сме тук, все още можем да творим музика и да танцуваме!“❤️

Илюстрации: Inga Löök