Птицата смята, че прави добро на рибата, когато я вдигне във въздуха.

Рабиндранат Тагор

Често обвиняваме хората или съдбата за своето нещастие, а оказва се всъщност, че и сами сме способни да си вгорчим живота така, както никой друг не би успял.

Преди време дългогодишна приятелка, с която бяхме много близки, спря да ми говори. Минаваше през тежък период на изневяра от страна на половинката си и болезнена раздяла. Чувстваше се наранена и предадена. Всички мои опити да й помогна да излезе от спиралата на самоунищожение и самосъжаление удряха на камък. Беше изпълнена с такова отчаяние, че за нея нямаше нюанси – всичко беше черно-бяло: който не поддържаше нейната версия за нещата – беше предател. Не виждаше път пред себе си и приемаше враждебно всичките ми опити да я извадя от бездната. До такава степен се затвори в себе си, че спря да общува с мен и цялото ми семейство.

Бях ужасно наранена. В крайна сметка месеци наред се мъчех да й помогна, щом ме потърсеше – зарязвах своята работа и своите проблеми, за да търся решение на нейните. Когато спря да общува с мен, бях възмутена и гневна. Струваше ми се толкова несправедливо и неблагодарно след всичко, което бях направила за нея. Нужна ми беше цяла година, за да се отърся от това тягостно усещане.

Какво се случи впоследствие?

Минаха седем години и всичко, за което я предупреждавах и опитвах да предотвратя, се сбъдна. Пътят, който извървя, беше много болезнен – наложи се да научи уроците си по най-трудния начин. Впоследствие призна: „беше права за всичко, което ми каза, но аз просто нямах силата да постъпя по друг начин“.

Днес тази приятелка е отново в живота ми и се опитва всячески да изкупи вината си за стореното и да възстанови отношенията ни. Аз от своя страна си дадох сметка, че съм я съдила твърде сурово и съм опитвала да й помагам по моя начин и с моето темпо, а не с нейните. Опитвала съм се да я спася от нея самата, без да си давам сметка, че не можеш да натрапваш спасение никому, независимо колко добри са намеренията ти. Понякога хората предпочитат илюзиите си, пред истината, особено когато е твърде болезнена. Да се мъчиш да ги вадиш от затвора, който сами са си изградили, може да бъде мъчително и за двете страни. И, в крайна сметка – безполезно.

Не можеш да дадеш на хора онова, което те не са в състояние да приемат.

Агата Кристи

Понякога това, което смятаме за правилно, може да не отговаря на чуждата истина. Всеки гледа на живота от собствената си камбанария. Когато съдим другите, това винаги става от позиция на превъзходство: значи по-добре от останалите знаем какво е правилно.

Само че правилно за кого?

Никога не мислете, че вие най-добре разбирате от какво имат нужда другите.

Агата Кристи

Колкото и да ни се иска, не можем да спасим никого от последствията на собствените му действия. Знанието не е дар, който се дава безвъзмездно. Всеки стига до него по собствен път. Само минавайки през трудности добиваме онази сила и мъдрост, които ни помагат да се справяме с изпитанията в живота. Дори и някой да ни пусне спасително въже, ако не сме развили нужните мускули и умения, няма да можем да стигнем до заветния бряг.

А да се опитаме да издигнем някого над нивото му без той да е готов за това, значи да нарушим естествения порядък в природата. Защото, както казва Лао Дзъ:

Който се издига на пръсти, няма дълго да се задържи прав.

Гледайки сега  назад, голямата част от страданието, което преживяхме с моята приятелка от взаимното си „предателството“, е било самоналожено. Всяка от нас е била в плен на собствената си реалност, а точно в този момент нашите реалности не са имали допирна точка. Приемайки го лично, сме си причинила ненужна болка.

Не приемай нищо лично. Хората не правят нищо заради теб. Ти не си център на тяхната Вселена. Ти си център единствено на собствения си живот. Това, което хората казват или правят, е проекция на собствената им реалност. Когато не приемаш нищо лично, когато проумееш, че животът на другите е резултат от техния избор, тогава ти имаш имунитет срещу мнението и действията на другите и няма да станеш жертва на ненужно страдание...

Дон Мигел Руис

Днес, научили ценни уроци, сме много по-толерантни една към друга. Аз разбрах, че вместо да се мъча да я изкарвам от бездната, е трябвало просто да поседя там с нея, за да почувства, че не е сама в мрака, а тя се увери, че бягството не е решение на никой проблем. В крайна сметка любовта се оказа по-силна от различията и недоразуменията и успяхме да намерим отново път една към друга – по-мъдри и по-смирени.

Този горчив опит се оказа много полезен и в други области на живота. Когато въпреки всичките ми усилия нещата не се получават, значи не им е дошло времето. Отдръпвам се и очаквам по-благоприятна възможност. Понякога се появява нещо по-удачно, за което дори не ми е хрумвало. Съдбата често е по-мъдра от нас.

Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си!

И сто ведра наведнъж да излее градинарят,

плод ще има , когато дойде сезонът.

            Кабир

📖

 Спомних си как една сутрин бях открил случайно на един бор пашкул на пеперуда, и то тъкмо когато душицата вътре в него пробиваше черупката и се канеше да се измъкне навън. Чаках, чаках, тя се бавеше, а аз бързах; наведох се тогава над нея и започнах да я стоплям с дъха си. Стоплях я нетърпеливо и чудото започна да става пред очите ми, с темпо, по-бързо от естественото: пашкулът се разтвори съвсем, пеперудата се измъкна навън. Ала никога не ще забравя ужаса, който изпитах: крилцата й бяха нагънати, не можеха да се разтворят, тя трепереше с цялото си телце и се мъчеше да ги разгъне, но не успяваше; мъчех се и аз да и помогна с дъха си. Но напразно; тя имаше нужда от търпеливо съзряване и разтваряне под слънцето, и сега беше вече късно, моят дъх беше принудил пеперудата да се измъкне преждевременно, сбръчкана и недоносена. Тя излезе още неузряла, пошава отчаяно и скоро умря върху дланта ми.

Лекото телце на тази пеперуда е, струва ми се, най-голямото бреме, което тежи на съвестта ми. И ето, днес осъзнах дълбоко — смъртен грях е да насилваш вечните закони; твой дълг е да следваш с доверие безсмъртния ритъм.

Седнах на една скала, за да асимилирам спокойно тази новогодишна мисъл. Ех, да можех, казвах си аз, през тази нова година да устроя хармонично, без такива истерични крайности, живота си! Тази малка пеперуда, която убих, защото избързах да я съживя, да можеше да лети винаги пред мен и да ми сочи пътя. И така, една пеперуда, която умря преждевременно, ще помогне на една своя сестра, на една човешка душа, да не избързва, за да успее да разгърне бавно, постепенно, крилата си!

Из „Алексис Зорбас“ на Никос Казандзакис

Превод: Георги Куфов