Децата се учат да се усмихват от родителите си. 

Шиничи Сузуки

Когато станах родител, започна моето истинско възпитание. Вече имах някакви предварителни концепции как се гледат деца, и, като повечето родители, установих, че често са нереалистични, нерелевантни или направо погрешни. Пълни сме с теории за детското възпитание, които животът неизменно опровергава, за да ги замени с опит.

Слава Богу, че още след раждането бях готова да се уча. Да позволя на децата да бъдат мои учители. Още като ученичка бях припознала за свое верую едно стихотворение, което непрестанно цитирах (включително и на родителите си) и се опитах да не го забравям, когато самата аз станах майка.

 Твоите деца не са твои деца.

Те са рожба на зова на живота сам по себе си.

Идват на света чрез теб, но не от теб.

И въпреки, че са при теб, не ти принадлежат.

Ти можеш да им предложиш любовта си,

но не и мислите си, защото те си имат свои собствени.

Можеш да дадеш подслон на телата им,

но не и на душата им.

Защото тя обитава къщата на утрешния ден,

където не можеш да отидеш дори в мечтите си.

Ти можеш да опиташ да бъдеш като тях,

но не се опитвай да ги направиш като себе си.

Защото животът не се връща назад и не спира на вчера.

                                    Халил Джубран

В началото мислех, че ще е достатъчно да не допускам грешките на родителите си. Спомнях си какво ме дразнеше и провокираше, като бях дете, и се стараех да го избягвам. За сметка на това успях да допусна много мои, напълно различни грешки ☹.

Трудно е, когато детето ти прилича на теб – тогава характерите ви се сблъскват в еднакви пространства и става борба за надмощие.

Трудно е и когато не прилича на теб – тогава пък не разбираш какво точно се случва и не знаеш как да постъпиш.

Аз получих уроци и от двата вида. Големият ми син прилича на мен и това водеше до много сблъсъци, а малкият е коренно различен – това пък водеше до неразбиране и недоразумения.

Как да направиш най-доброто като родител? Това, което действа при едното дете, има обратен ефект при другото. Тъкмо решиш, че си му хванал цаката с голямото, и се окаже, че нищо от това не работи при малкото. 😵‍💫

Аз съм импулсивна и откровена, реагирам прибързано, говоря, без да съм помислила и имам изострено чувство за справедливост.

Големият ми син е всичко това, умножено на квадрат. Ако аз съм импулсивна – той е избухлив. Ако аз съм откровена, той е нетактичен. Ако аз съм борец за справедливост, той вече я раздава.

Ето как големият ми син се оказа моят най-голям учител по търпение. Ако аз изгубех самообладание и започнех да повишавам тон, той неизменно избухваше. Ако аз кажех нещо по-остро, той отвръщаше с нещо обидно, ако аз се развиквах – той се взривяваше.

Малкият ми син пък е много по-обран откъм поведение, но също толкова чувствителен. И тъй като не казва директно какво мисли, може съвсем погрешно да изтълкуваш поведението му и да направиш мазало, без изобщо да разбереш. Благодарение на него осъзнах колко прав е Екзюпери, когато казва, че езикът е средство за недоразумение. И да се науча да чувам не само това, което се казва, но най-вече онова – което се премълчава.

Боже, колко безпомощна съм се чувствала понякога!!!

И тъй като отговорността за решаване на проблемите винаги е на възрастните, трябваше да открия начин да стана по-добър родител.  Вече бях установила, че няма лоша ситуация, която да не бях в състояние да влоша още повече. Всички методи, с които самата аз бях възпитавана, и всичките ми надградени теории се оказаха недостатъчни. Какво можех да направя?

Ами много, оказа се. Като отговорен редактор имах на разположение цялата световна литература за отглеждане на деца. Смея да твърдя, че в опит да образовам себе си, направих някои от най-добрите книги за детско възпитание на пазара. Научих много, промених подхода и реакциите си и това повлия изключително благотворно на отношенията ми с децата. Ето защо, когато през годините са ми искали препоръка за книги за детско възпитание, аз неизменно отговарям: мога да предложа само книги за възпитание на родители, децата се учат от техния пример.

Не възпитавайте децата си. Те така или иначе ще приличат на вас. Възпитавайте себе си!

И така, с много прочетена литература и с метода „проба/грешка“ – успях да отгледам двама прекрасни млади мъже. Допуснах грешки, но вярвам им дадох най-важното: обич и уважение. Явно не съм сбъркала чак толкова много, щом станаха добри хора.

Тъкмо обаче се научих да бъда родител, и то свърши. ☹ Децата пораснаха и вече сами възпитават себе си.

Остава ми и утехата: че макар и несъвършена като родител, ще бъда страхотна баба.

Проблемът с професията „родител“ е в това, че докато натрупаш опит, вече се оказваш пенсиониран. 🤣

📖

Теди

…

– Какво би направил, ако ти дадат възможност да промениш образователната система? – попита той хитро. – Мислил ли си по този въпрос?

– Наистина трябва да вървя – каза Теди.

– Отговори ми само на този въпрос – настоя Никълсън. – Всъщност моята специалност е педагогика. Аз това преподавам. Затова те питам.

– Ами… не знам какво точно бих направил – отвърна Теди. – Но съм сигурен, че няма да започна обучението с това, с което сега се започва в училищата. – Той скръсти ръце и се замисли. – Мисля, че първо просто ще събера децата и ще ги науча как да се отдават на размисъл и съзерцание. Ще се помъча да ги науча как да познаят себе си, а не само да знаят имената си и разни) такива… И струва ми се, преди всичко друго ще ги накарам да опразнят главите си от това, с което са ги натъпкали родителите и други хора. Ако родителите са ги научили, да речем, че слонът е голям, ще ги накарам да забравят това. Слонът е голям само когато го сложиш редом с нещо друго – с едно куче или една жена например. – Теди се замисли пак. – Дори няма да им обяснявам, че слонът има хобот. Може да им покажа слон, ако имам под ръка, но ще ги оставя само да го гледат, без да знаят за него нещо повече, отколкото слонът знае за тях. По същия начин ще постъпя и за тревата, и за други неща. Дори няма да им казвам, че тревата е зелена. Цветовете са само имена. Мисълта ми е такава: кажеш ли им, че тревата е зелена, те вече очакват тя да изглежда по определен начин – както ти си им внушил, – вместо да я виждат по някакъв друг начин, който може да бъде не по-лош, а възможно и много по-хубав… Не знам. Просто ще ги накарам да повърнат и последното парченце от ябълката, от която родителите им и кой ли не са ги карали да отхапват.

– А няма ли опасност да се получи цяло поколение невежи?

– Защо? Те няма да бъдат по-невежи от един слон или една птичка, или едно дърво – отвърна Теди. – Когато едно същество е това, което е, и не реагира по очаквания от нас начин, защо трябва да го наричаме невежа?

– Не бива ли?

– В никакъв случай – отвърна Теди. – Освен това, ако искат да научат всички тия неща – разни названия и цветове, – могат да ги научат, но по-късно, когато пораснат. А като начало аз бих ги научил да виждат нещата такива, каквито са, а не както ги виждат любителите на ябълки – това искам да кажа. – Той пристъпи към Никълсън и му протегна ръка. – Трябва да вървя. Честна дума. Беше ми много приятно да…

– Само секунда още, седни за малко – каза Никълсън. – Минавало ли ти е през ум, когато пораснеш, да се заемеш с научна работа? С изследвания в областта на медицината или нещо от този род? Струва ми се, че при такъв ум би могъл евентуално…

Теди отговори на въпроса, но без да сяда.

– Веднъж, преди около две години, мислих по този въпрос – каза той. – Освен това разговарял съм с доста лекари. Не, то не би представлявало интерес за мен. Лекарите търсят винаги здрава почва под краката си. И вечно говорят за клетки и тям подобни.

– А! Нима ти не придаваш никакво значение на структурата на клетката?

– Придавам, разбира се. Но лекарите говорят за клетките така, като че те сами по себе си имат неограничено значение. Сякаш клетките не са свързани винаги с определена личност. – Теди отмахна с ръка косата от челото си. – Аз сам съм отгледал своето тяло. – каза той. – Не съм оставил друг да прави това вместо мен. А щом аз съм го отгледал, това значи, че знам как се отглежда то. Макар и несъзнателно, но знам. Някъде през последните няколкостотин хиляди години може да съм загубил съзнателната представа за това, как трябва да се отглежда то, но все пак тази представа е налице – това е явно, защото аз съм я използвал. Нужно е много съзерцание и да се отърси човек от много неща, за да я възвърне – имам предвид съзнателната представа, – но ако иска, може да го направи. Нужно е само да се отвори достатъчно, за да изхвърли ненужното. – Той се пресегна неочаквано и хвана ръката на Никълсън, която лежеше на облегалката. Разтърси я само веднъж, но сърдечно, и каза: – Довиждане. Крайно време е да вървя. – И той така бързо се запровира между двете редици, че този път Никълсън не успя да го задържи.

Из „Девет разказа“ Джеръм Селинджър