Животът е трагедия за тези, които чувстват и комедия за онези, които мислят.

Жан дьо Лабрюйер

Цял живот се стараех да стана нещо различно от това, което бях.

Аз съм нисичка, закръглена и непохватна, когато вървя, се спъвам и вечно витая някъде  в облаците. Усмихвам се на непознати, галя безпризорни котки и събирам чуждите боклуци да ги хвърля в кошчето.

Говоря много, ръкомахам силно, подскачам, докато слушам музика в слушалките си, и дори си припявам (фалшиво).

Но най-лошото от всичко е, че съм чувствителна и импулсивна – казвам, каквото мисля и обръщам твърде голямо внимание на чуждото мнение.

А как мечтая да съм слабичка и елегантна! Да вървя грациозно на високи токчета и да гледам със самочувствие на света. Да срещам чуждите неволи с безразличие, да не страдам за бездомните кучета и да правя забележки на хората сами да си хвърлят боклуците.

Уви, изтеглила съм късата клечка да имам нервна система, която трепти като лист на вятъра. Казват, че емпатията била чудесно качество и вероятно е така, ама за другите. Ние, емпатите, лежим будни по цяла нощ, предъвквайки отново и отново онази гадна реплика, дето я подхвърли колегата. Или онзи злостен коментар във фейсбук. Да преживявам чуждата болка сякаш е моя и да негодувам срещу несправедливостта на света, сякаш е насочена лично към мен, е мое ежедневие.

Ако Оскар Уайлд е прав и тайната на живота е никога да не се поддаваш на неподходящи емоции, здраво съм загазила.

Ех, да бях нахална и самонадеяна – колко щеше да ми помогне в живота!

Всичко, от което се нуждаете в живота, са безхаберие и самоувереност; имате ли ги – успехът ви е сигурен.” – твърди Марк Твен

Явно не ми е писано да съм успешна в този живот!

Затова подавам официално заявление до Вселената:

  ЗАЯВЛЕНИЕ:

От Вера Мишева Янчелова

Уважаеми Висши сили, дето редите съдбините човешки,

Моля, следващия живот да съм слабичка, с малък бюст (големият тежи много и пречи като тичаш) и с нерви от въжета. Чувствителните натури си ги запазете за работилите като екзекутори или за мъчителите на бездомни животни. В този живот се наситих на собствената си чувствителност и емпатия – нека в следващия да се наслаждавам на чуждата. 

P.S. Ако е възможно, бих оценила да се родя в милионерско семейство – така дори да съм смахната, ще минавам за ексцентрична.

                   С уважение: Вера Янчелова

Така, уредих се за следващия живот, сега остава само да се справя с този.

В настоящето съм живо потвърждение на твърдението на най-големия английски хуморист:

Това е животът – постоянна поредица от неразбирателства и прибързани действия.

П.Г. Удхаус

Или поне такъв е моят живот.

И тъй като 50 години не успях да стана нещо различно от това, което съм, взех твърдо решение: да бъда себе си (така или иначе всички други вече са заети). Да се приема точно такава каквато съм: Чувствителна. Непохватна. Сърдечна. Приказлива. Закръглена. Идеалистка. Мечтателка…

Стигнах дори по-далеч: реших да превърна недостатъците си в сила.

Имам рядкото умение да виждам хубавото в човека. Да съзирам потенциала му и да разпознавам неговата уникалност. В същото време пропускам да забележа слабостите му. И когато тъмната му страна се прояви, което неизбежно се случва, аз винаги съм изненадана. 🤔 Ама, как? Ама, защо?

Защото сме хора. Точка.

Затова реших: оставам прозорливостта за човешката природа на другите. Вместо да се чувствам като пълен идиот, задето пропускам онова, което другите неизменно виждат, реших да превърна недостатъка си в предимство. Има достатъчно критици в този живот, дето веднага ще ти посочат слабостите. Такива като мен, които виждат силните ти страни, са изключение. Разпознавам героя в другия, а отскоро – и в себе си.

Затова и започнах да списвам този блог за пътя на героя – с надеждата и аз да тръгна по него😊. 

*

За мен няма по-подходящ пример от добрия войник Швейк, с който да илюстрирам умението си да виждам хубавото на всяка ситуация. Единственото, с което трябва да понаваксам преди да стигна неговото ниво на „идиотизъм“, е чувството за хумор, но работя по въпроса. 😉

Защото, както казва любимият ми Рей Бредбъри:

Животът е прекалено сериозен, за да бъде вземан на сериозно. 🤗

📖

…

 ШВЕЙК ГО ИЗХВЪРЛЯТ ОТ ЛУДНИЦАТА

По-късно, когато Швейк описваше живота си в лудницата, думите му звучаха като необикновено хвалебствие:

„Не мога да разбера наистина защо се сърдят лудите, като ги държат там. Там човек може да си лази гол по пода, да вие като чакал, да беснее и хапе. Ако човек направеше нещо такова на стъргалото, хората биха се учудили, но там това е най-обикновено нещо! Там има такава свобода, каквато не са сънували дори и социалистите. Там човек може да се представя и за дядо господ, и за Дева Мария, и за папата, и за английския крал, и за негово величество императора или за свети Вацлав, въпреки че последният постоянно беше вързан, гол и в изолация. Там имаше и един, който крещеше, че е архиепископ, но той нищо друго не вършеше, само ядеше и още нещо правеше, с извинение, нали знаете кое се римува с «ядеше», но там никой не се срамува от това. Един дори се представяше за свети Кирил и Методи, за да получава две дажби. А друг господин беше бременен и канеше всекиго на кръщене. Там бяха затворени много шахматисти, политици, рибари и скаути, маркосъбирачи и фотографи-любители. Един беше попаднал там заради някакви стари грънци, които наричал пепелници. Друг пък непрекъснато беше стегнат в усмирителна риза, за да не може да пресметне кога ще настане краят на света. Там се срещнах и с няколко професори. Един от тях ходеше все след мене и разправяше, че люлката на циганите била в Кърконошите, друг пък ми обясняваше, че вътре в земното кълбо имало още едно, много по-голямо от външното.

Там всеки можеше да си говори, каквото му скимне, просто каквото му дойде на езика, като че ли се намираше в парламента. Понякога лудите си разправяха приказки и се посбиваха, ако се случеше много голямо нещастие с някоя от царските дъщери. Най-яростен беше един господин, който искаше да мине за шестнайсетия том на Отовия енциклопедически речник[2] и де кого срещнеше, молеше му се да го разтвори и да намери заглавието «Шивачка за картонаж» – иначе бил загубен. Успокои се едва когато го стегнаха в усмирителна ряза. Тогава започна да се хвали, че са го сложили в книговезка преса и молеше да го обрежат модерно. Изобщо там се живееше като в рая. Можеш да ревеш, да кряскаш, да пееш, да плачеш, да мяукаш, да виеш, да скачаш, да се молиш, да се премяташ, да лазиш на четири крака, да подскачаш на един, да тичаш наоколо, да танцуваш, да се друсаш по цял ден и да се катериш по стените. Никой няма да дойде при тебе и да ти каже: «Не бива да правите така, господине, не е прилично, засрамете се, къде ви е възпитанието?» Вярно е обаче, че там има и съвсем тихи луди. Имаше например един възпитан изобретател, който непрекъснато си чоплеше носа и само един път дневно казваше: «Току-що открих електричеството.» Та ви казвам, много хубаво беше и тия няколко дни, които прекарах в лудницата, принадлежат към най-хубавите мигове в моя живот.“

И наистина още самото посрещане, което устроиха на Швейк в лудницата, където го изпратиха за наблюдения от Областния углавен съд, надмина очакванията му. Най-напред го съблякоха гол, после го заметнаха с някакъв халат и го заведоха да го окъпят, като го хванаха интимно под ръка, при което един от болногледачите го развличаше, като му разказваше някакъв еврейски анекдот. В банята го потопиха във вана с топла вода, после го извадиха и го сложиха под студен душ. Това повториха три пъти, след което го попитаха дали му харесва. Швейк каза, че тук е по-хубаво, отколкото в банята при Карловия мост и че много обича да се къпе.

– А ако ми изрежете ноктите и ми острижете косата, нищо вече няма да ми липсва до пълното щастие – добави той с приятна усмивка.

Удовлетвориха и това му желание, а след като го разтриха порядъчно със сюнгер, завиха го в един чаршаф и го занесоха в първо отделение, където го сложиха на легло, покриха го и го помолиха да заспи.

Швейк и днес още обича да си спомня за това: „Представете си, те ме носеха на ръце, на ръце ме отнесоха до самото легло. В тоя миг изпитвах неземно блаженство.“

На леглото той сладко заспа. След това го събудиха, за да му предложат канче мляко и кифла. Кифлата беше нарязана вече на малки късчета и докато един от болногледачите държеше двете ръце на Швейк, другият топеше късчета кифла в млякото и го хранеше, както се тъпчат гъски. Като го нахраниха, те го взеха под ръка и го заведоха в клозета, където го помолиха да се изходи по малка и голяма нужда.

И за този хубав миг Швейк разказва с любов. Вярвам, че не е нужно да възпроизвеждам думите му какво направили после с него. Ще спомена само, че Швейк каза: „Един от тях през това време ме държеше в прегръдките си.“

След това го върнаха, отново го настаниха в кревата и го помолиха да заспи. След известно време го събудиха и го заведоха в амбулаторията, където Швейк, застанал съвсем гол пред двама лекари, си припомни славния момент, когато се бе явил пред военна комисия. Неволно от устата му се отрони:

– Tauglich – Годен (за военна служба).

– Какво казахте? – обади се един от лекарите. – Направете пет крачки напред и пет крачки назад.

Швейк направи десет.

– Аз нали ви казах – рече лекарят – да направите пет крачки.

– Не съм за няколко крачки – рече Швейк.

След това лекарите го поканиха да седне на стол и един от тях взе да го чука по коляното. После каза на другия, че рефлексите били напълно нормални, но той завъртя глава и на свой ред започна да почуква Швейк по коляното. През това време пък първият разтваряше клепачите на Швейк и преглеждаше зениците му. След това двамата отидоха до масата, където произнесоха няколко латински фрази.

– Слушайте, знаете ли да пеете? – попита единият от тях Швейк. – Бихте ли могли да ни изпеете някоя песен?

– Не ще и дума – отговори Швейк. – То аз нямам нито глас, нито музикален слух, но заради вас съм готов да опитам, щом сте решили да се забавлявате.

И Швейк захвана:

Младият монах защо ли

челото си свежда,

сълзи парещи два реда

защо ли нарежда?

– По-нататък не я знам – продължи Швейк. – Ако искате, ще ви изпея и:

Как тежи ми на сърцето,

как вълнуват се гърди ми,

тихо гледам ли нататък –

моя мила, скъпа си ми!

– И тая по-нататък не я знам – въздъхна Швейк.

Двамата доктори се спогледаха и единият от тях попита Швейк:

– Душевното ви състояние било ли е изследвано вече някога?

– В казармата – отговори Швейк тържествено и гордо, – господа военните лекари ме провъзгласиха официално за несъмнен идиот.

– На мене ми се струва, че сте симулант! – изрева другият лекар на Швейк.

– Аз, господа – бранеше се Швейк, – не съм никакъв симулант, аз съм истински идиот, можете да проверите в канцеларията на Ческе Будейовице или във военното окръжие в Карлин!

По-възрастният лекар махна безнадеждно ръка и сочейки Швейк, каза на болногледачите:

– На тоя ще му върнете дрехите и ще го заведете в трето отделение, първи коридор. После един от вас да се върне и да занесе папката му в канцеларията. И кажете там по-бърже да уредят всичко, та да се отървем по-скоро от него.

Лекарите хвърлиха още един унищожителен поглед към Швейк, който се кланяше учтиво и се отдръпваше заднишком към вратата. На въпроса на един от болногледачите що за глупости прави, той отговори:

– Понеже съм гол, необлечен, не искам да покажа на господата нещо, което да ги накара да помислят, че съм неучтив и простак.

От момента, когато получиха нареждане да върнат дрехите на Швейк, болногледачите престанаха да полагат каквито и да било грижи за него. Заповядаха му да се облече и един от тях го заведе в трето отделение. Там Швейк престоя няколко дни, докато в канцеларията уреждаха писмено изхвърлянето му, и има възможност да прави симпатичните си наблюдения.

Разочарованите лекари го прецениха като „не особено интелигентен симулант“ и понеже го освободиха тъкмо преди обед, стигна се до малка сцена.

Швейк заяви, че като го изхвърлят от лудницата, нямат право да го лишават от обед.

На разправията тури край повиканият от вратаря полицай, който заведе Швейк в полицейския участък на Салмова улица.

Из „Приключенията на добрия войник Швейк“, Ярослав Хашек

Превод: Светомир Иванчев