Правото на глупост е една от гаранциите за демокрация и свободно развитие на личността.

Марк Твен

След като минеш определена възраст, някак става много по-лесно да бъдеш себе си. Да спреш да преследваш илюзията за съвършенство и да се приемеш такъв, какъвто си – с всичките си достойнства и недостатъци. Разбираш, че си амалгама от светлина и сянка, добро и зло, сила и слабост, умност и глупост… Това те прави уникален и цялостен.

Ех, да го бях разбрала по-рано. ☹ Цената на това знание е… – ами целият ти живот.

Винаги съм била особено самокритична. Омаловажавах постиженията си, но, о, как само се вторачвах в грешките си! Раздувах ги до неузнаваемост и много рядко бях доволна от себе си. Вътрешният критик в мен беше много, много гласовит. Непрестанно откриваше за какво да се хване и да ми посочи недостатъците. Дори когато другите ме поздравяваха за успехите ми, аз някак не успявах да им се зарадвам, защото вътрешният ми глас не пропускаше да ми посочи пропуските ми.

Говоря например за някоя книга по радио или телевизия и ми се обажда развълнувана приятелка да ми каже колко много й е харесало представянето и как на всяка цена иска да прочете книгата. Дори не изчаквам да приключи с хвалебствията, преди да я прекъсна и да започна да я разубеждавам:

-        Глупости, хич не мина добре. Не знаеш колко много неща не казах! Пропуснах да спомена еди кой си интересен факт за автора и онази важна награда, дето е спечелил… Не казах и за онази героиня… А, бе, изложих се много – отговарям аз кисело. 

Дори самият журналист, взел интервюто, да ме поздравеше колко интересен разговор е станал, аз все не бях доволна. Винаги ми се струваше, че е могло да се получи по-добре. Пропусках факта, че съм успяла да заинтригувам хората, че съм вдъхновила един или провокирала друг – не, аз търсех съвършенство. Това е и причината никога да не гледам или слушам мои интервюта – толкова се вбесявах от това, което не бях казала, че някак пропусках всичко онова, което бях.

Един ден обаче една приятелка ме постави на място. Представях любима книга и ми се струваше, че каквото и да кажа, няма да е достатъчно. И когато започнах отново да се критикувам, тя ме прекъсна решително:

–       Останах запленена от това, което разказа и от начина, по който го направи – та ти светеше, докато говореше – толкова искрена беше. Моля те, не ми разваляй сега удоволствието, убеждавайки ме колко по-добро е могло да стане. За мен си беше идеално точно такова, каквото бе, всичко останало е само в твоята глава.

Туше!

Напълно права беше. В главата ми винаги имаше някакъв непостижим идеал и каквото и да сторех, не беше достатъчно. Да бъдеш обективен е чудесно качество в свят от дебелани, които искат да станат балерини (не че е невъзможно, но само с мечти и понички не става – иска се труд и талант). Съвсем друго е обаче да позволяваш на перфекционизма да ти отнема радостта от постигнатото. Спомням си любима фраза от "Дон Кихот":

По-доброто е враг на доброто.

Сервантес

Колко често в търсене на съвършенството пропускаме хубавите неща, които са били току под носа ни. Всичко или нищо! Искам Венеция и няма да се примиря с Верона!!! А се оказва, че каналите на Венеция смърдят, а Верона е прекрасна😊

Щеше ми се по-рано да бях осъзнала мъдростта в думите на Рузвелт:

Прави това, което можеш, с това, което имаш, където и да се намираш.                        

Колко често разваляме искрени комплименти, разубеждавайки хората, които са ги отправили. За съжаление нерядко и успяваме. Навираме им в очите недостатъци, които те иначе не биха забелязали. И какво постигаме накрая? Вместо да се насладим на чуждото възхищение, убедително доказваме, че не го заслужаваме.

Какъв подвиг само! Да омаловажаваш себе не само в собствените си очи, а и в чуждите. Мисля, че Наполеон го беше казал:

Никога не прекъсвай този, който те ласкае.

След много години най-накрая осъзнах, че не бива да разколебаваме хората, които ни се възхищават. Може би те виждат нещата по-ясно от нас самите. Нещо повече: защо не приемем, че да сме такива, каквито сме, е достатъчно? Поне за днес.

Самокритиката ни отдалечава от истината. Има едно-едничко нещо, което лекува всякакви проблеми, и то е: да обичаш себе си такъв, какъвто си.

Луиз Хей

Още по-сурово съдим себе си в ретроспекция: как можах да направя това, или да кажа онова. Кога? Преди 5 години. Или преди 5 месеца. Или преди 5 дни… Обвиняваме се, пропускайки факта, в онези дни с онова съзнание сме направили най-доброто, на което сме били способни. Съдим миналото си аз от гледна точка на настоящето, забравяйки че сме станали човека, който сме днес, точно поради допуснатите грешки в миналото. И пак не съм сигурна, че това са грешки – предпочитам да гледам на тях като на житейски уроци.

Лесно е да си генерал след битка – обича да казва мой добър приятел. Когато времето вече е отминало и можеш в ретроспекция да прецениш какви са били правилните решения в миналата ситуация. Лесно е да градиш стратегии за вече минали битки – трудно е да си на бойното поле и в разгара на действието и да вземаш правилните решения. Още повече, когато не виждаш цялата картина. Не знаеш какво е съотношението на силите, или кои са слабостите на врага. Не знаеш дали е време за нападение или за отстъпление. И не знаеш какви са пораженията и има ли връщане назад или единственият възможен път е само напред, независимо от жертвите.

Доволна съм, че най-накрая приех, че съм такава, каквато съм и правя най-доброто на което съм способна в момента. Доказателство за това, че сме се променили, че сме пораснали, е самият факт, че сега гледаме на случилото се някога с други очи:

Всеки, който не се изпитва притеснение от това, какъв е бил миналата година, вероятно не е научил достатъчно.

Алън де Ботон

Толкова освобождаващо е да приемеш, че не просто имаш право да грешиш, а че това е път за израстване. Несъвършенството има своето очарование. В Япония дори са го преврнали в изкуство - запълвайки пукнатините на строшениет съдове със злато. Може би именно нашето несъвършенство ни прави уникални. Както казва Джани Родари:

Грешките са необходими, полезни като хляба и често красиви. Пример – кулата в Пиза.

След като направих много глупости през живота си, се уверих, че не е голяма драма да сбъркаш – помага ти да се приземиш и да се посмееш на себе си. Животът е толкова по-хубав, когато не се вземаш на сериозно. А като минеш определена възраст, може дори да започнеш да се наслаждаваш на глупостта си.

Аз не съм на възраст, в която несъзнателно правя глупости. Аз съм на възраст, в която те се вършат осъзнато и с удоволствие!

Марк Твен

📖

 Двете криви тухли

След като купихме земята за манастира през 1983 година, останахме без пукнат грош. Бяхме задлъжнели. В имота нямаше нито една постройка, нито дори навес. Първите няколко седмици спяхме върху стари врати, купени на безценица от един склад за отпадъци; бяхме ги повдигнали върху тухли в четирите края, за да не са на земята. (Дюшеци естествено нямахме, както се очаква от горски монаси.)

Настоятелят получи най-хубавата врата, гладката. Моята имаше голяма нащърбена дупка в средата, където някога бе имало дръжка. За моя радост тя бе махната, но сега в центъра на моето необичайно легло зееше дупка. Шегувах се, че няма да е нужно да ставам, за да ходя до тоалетна! Суровата истина обаче бе, че вятърът минаваше през дупката. През онези първи нощи трудно заспивах.

Бяхме бедни монаси, на които им трябваха постройки. Не можехме да си позволим да наемем строители, материалите бяха достатъчно скъпи. Затова трябваше да се науча да строя: да градя основите, да полагам бетон и да редя тухли, да издигам покрив, да инсталирам водопроводни тръби – абсолютно всичко. Преди да стана монах, се занимавах с теоретична физика; бях преподавател и не бях привикнал на ръчен труд. След няколко години станах доста добър в строителния занаят и дори наричах екипа си „Би Би Си“ (Будистка бригада по строителство). В началото обаче ми беше много трудно.

Да редиш тухли изглежда лесно: плясваш хоросан отдолу, после леко потупваш оттук-оттам. Когато се заех да зидам, почуквах единия край, за да изравня тухлата, и тогава другият край щръкваше. Когато почуквах него, тухлата се разместваше. След като я побутнех, за да я изравня, първият край отново щръкваше. Пробвайте и ще разберете за какво говоря.

Като монах, разполагах с огромен запас от търпение и време. Стараех се всяка тухла да е съвършено положена, каквото и да ми струваше това. Когато най-после завърших първата си тухлена стена, отстъпих назад, за да й се порадвам. И тогава забелязах – о, не! – бях изкривил две тухли. Всички останали бяха безупречно наредени, а тези двете стояха накриво. Изглеждаха ужасно. Разваляха цялата стена. Съсипваха я.

По това време циментовият хоросан вече се бе втвърдил и не можех да извадя тухлите, затова помолих настоятеля да ми разреши да съборя цялата стена и да започна отново – най-добре направо да я взривя. Бях я оплескал и се чувствах ужасно неловко. Настоятелят беше категоричен: стената остава.

Когато показвах новостроящия се манастир на първите посетители, винаги се опитвах да пропусна моята тухлена стена. Изобщо не исках никой да я вижда. Един ден, три или четири месеца след завършването й, развеждах един посетител и той я видя.

– Хубава стена – подхвърли той непринудено.

– Господине – отвърнах изненадано, – да не сте си забравили очилата в колата? Или имате проблеми със зрението? Не виждате ли онези две криви тухли, които развалят цялата стена?

Неговият отговор промени изцяло виждането ми за стената, за мен самия и за живота въобще.

– Да, виждам двете криви тухли – потвърди той. – Но виждам и останалите 998 безупречни тухли.

Стоях като зашеметен. За първи път от месеци виждах другите тухли отделно от двете „сгрешени“. Отгоре, отдолу, отляво и отдясно на тях имаше все прекрасни тухли, съвършени тухли. Нещо повече, съвършените тухли бяха много, много повече от двете, които ми „бодяха“ очите. Досега погледът ми оставаше вперен в моите две грешки – за всичко друго бях сляп. Затова и не исках да поглеждам стената и още по-малко – да я показвам на други. Ето защо исках да я разруша. Сега, когато виждах равните редици тухли, стената вече не изглеждаше толкова лоша – както посетителят бе казал, това бе една „хубава тухлена стена“. Двайсет години по-късно тя все още си е там, а аз дори съм забравил къде точно се намират онези две изкривени тухли. Буквално не мога да открия къде са грешките.

Колко хора слагат край на връзката си или се развеждат, защото виждат в партньора си единствено „двете криви тухли“? Колко от нас изпадат в депресия и дори мислят за самоубийство, защото виждат в себе си само „двете лоши тухли“? Всъщност добрите, съвършените тухли са неимоверно повече – отгоре, отдолу, отляво и отдясно на слабостите, – но понякога не ги забелязваме. Вместо това, погледът ни всеки път се втренчва в грешките. И понеже виждаме само недостатъците, упорито мислим, че освен тях няма нищо друго, и ни се иска да ги унищожим. И за съжаление, понякога наистина разрушаваме една „много хубава стена“.

Всички имаме своите две криви тухли, но съвършените тухли в нас са неизмеримо повече от „сгрешените“. Когато прогледнем за тях, нещата вече не изглеждат толкова лоши. Тогава можем не само да живеем в мир със себе си, без да изключваме недостатъците си, но и да се радваме на съжителството с партньор. За адвокатите по бракоразводни дела това е лоша новина, но за вас е добра.

 *

Разказвал съм тази случка много пъти. Веднъж при мен дойде един строител, който ми довери професионална тайна.

– Ние, строителите, винаги допускаме грешки – започна той, – но на клиентите казваме, че това е „белег за оригиналност“, който никоя от къщите наоколо няма. След което им вземаме още няколко хилядарки отгоре!

Така че има вероятност „уникалните характеристики“ на къщата ви да са били първоначално грешки. По същия начин онова, което приемате за грешки и недостатъци в себе си, в своя партньор или в живота по принцип, може да се превърне в „уникални черти“, които ще обогатят живота ви на този свят – стига да престанете да се вторачвате в тях.

Из „Будистки приказки за щастие“, на Аджан Брам, изд. „Хермес“

Превод: Снежана Милева