Животът иска да ни помогне да станем онези, които сме орисани да бъдем.

    Мел Робинс

Животът е едно пътуване. То може да е досадно и монотонно, изчерпвайки енергията ни, или може да е истинско приключение, карайки ни всеки ден да надскачаме себе си. Понякога, уморени от сивотата на ежедневието, решаваме да последваме зова за приключение, който отдавна се мъчи да ни пробуди за действие, но гласът на разума системно заглушава. Идва обаче момент, в който сме толкова омерзени от себе си и от живота си, че да не поемем риска за промяна е по-рисковано, отколкото да се впуснем в непознатото. Защото нещо в нас копнее да намери изява. Да заглушим този копнеж, означава да се отречем от част от себе си. Да убием в зародиш още неродените възможности, оставайки нереализиран потенциала, който носим. Да угасим една искра преди още да е успяла да се разпали.

Защо?

Защото се страхуваме.

Страхуваме се да не се провалим. Страхуваме се да се откажем от сигурността. Страхуваме се да не загубим престижа и уважението на другите.

Но най-вече се страхуваме дали ще бъдем на висотата на мечтите си.

Ако бях напуснала този град? Ако бях дала шанс на тази връзка? Ако си бях тръгнала от омразната работа? Ако бях последвала сърцето си? Ако бях казала колко съжалявам, преди да е твърде късно?…

Толкова много пропуснати възможности! Не всички щяха да се развият в добра посока, но тогава поне щяхме да знаем каква е била алтернативата и да не се питаме цял живот: ами, ако?

Според изследванията всички хора, достигнали прага на смъртта, съжаляват много повече за нещата, които не са направили, отколкото за онези, които са направили. Неизживеният живот е най-големият от всички грехове, които може да имаме пред Вселената. Защото всички идваме на този свят с огромен потенциал – каква част от него ще реализираме, зависи от нас. Понякога вместо да посеем семената, които са ни дадени, оставяме ги неизползвани от страх какъв плод ще родят. От мързел не полагаме усилия да им създадем необходимите условия. От нежелание да поемем по трудния път, който е неутъпкан, защото е само наш.

Затова предпочитаме да вървим по чужди пътища. Да изпълняваме чужди мечти. Да бъдем второстепенни герои в чужд живот.

Да последваш зова на душата, е най-плашещото, но и най-опияняващото нещо, което можеш да направиш за себе си.     

Когато напуснах работата в издателството тази година, не знаех накъде ще ме завеят ветровете на съдбата. Единственото, в което бях сигурна, е, че е време за промяна. Винаги съм следвала сърцето си. Когато тръпката и радостта от работата изчезнеше, когато стигнех до върха и нямаше какво повече да науча, когато липсваше предизвикателство, ставах неспокойна и неудовлетворена.

Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота

Пауло Куелю

Усещах, че душата ми ме зове за ново приключение.

Какво точно напираше да излезе, оставаше скрито за мен.

В сърцето ти има свещ, готова да бъде запалена. В душата ти има празнота, готова да бъде запълнена. Усещаш го, нали? – шепнеше ми Руми.

Имах нужда да погледна дълбоко в себе си, за да разбера за какво копнее душата ми. А нима има по-добър пътеводител от Юнг, когато бродиш из дебрите на несъзнаваното. Седях и медитирах върху един любим откъс от „Червената книга“:

📖

Къде си, душа моя? Чуваш ли ме? Говоря ти, викам те – тук ли си? Аз се завърнах, пак съм тук – изтупах от нозете си праха на всичките чужбини и се прибрах при теб, до теб съм; подир дълги години странстване отново си дойдох. Да ти разкажа ли всичко, що съм видял, преживял и в себе си попил съм. Или не щеш да чуеш нищо за гълчавата житейска и светска? Но едно е нужно да узнаеш – едното, що научих, че човек трябва да живее тъкмо този живот. Този живот е пътят, отдавна търсеният път към неведомото, което наричаме божествено. Няма друг път. Всички други пътища подвеждат. Аз намерих верния път и той водеше към теб, към моята душа. Завръщам се обжарен и пречистен.

Разпознаваш ли ме? Колко време бяхме разделени? Всичко е някак другояче. А как те открих? Какво чудновато пътуване имах! С какви слова да опиша как и по какви усукани пътеки ме преведе до теб добротворна звезда? Дай ръка, душа моя, комай забравена! Как ме стопля радостта да те видя пак, душа моя, отдавна отречена! Животът ме доведе отново при теб. Да благодарим на живота, че изживях всичките му ведри и всичките му тъжни часове, всяка радост и всяка болка. Душа моя, с теб пътуването ми продължава. С теб ще странствам и ще възляза до самотата си.

…

Уморен съм, душа моя, твърде дълго се проточи странстването ми, диренето на самия мен извън мен. Но ето, преминах през нещата и те намерих зад всички тях. Все пак, залутан из нещата, открих човечество и свят. Намерих и човеци. И теб, душа моя, преоткрих, първо в образа човешки и после теб самата. Намерих те, където най-малко те очаквах. От тъмна яма ти възлизаше към мен. Беше ми предизвестила себе си в сънища; те пламтяха в сърцето ми и ме тласкаха към дързост и неустрашимост, и караха ме да възляза отвъд себе си. Ти ми даде да съзра истини, за които по-рано не бях подозирал. Даде ми да обходя пътища, чиято безкрайност щеше да ме уплаши, ако знанието за нея не беше скътано в теб.

Аз странствах много лета, тъй дълго, докато забравих, че притежавам душа. Къде бе ти през цялото време? Що за отвъдно те криеше и приютяваше? О, проговори чрез мен, нека моята реч и аз станем твой израз и твой символ! Как да те разгадая?

Вървях по друмите на деня и ти ме съпровождаше незримо, добавяйки уместно част към всяка част и карайки ме цялото във всяка част да виждам. Ти ми отнемаше, когато мислех, че съм хванал здраво, и даваше, когато нищо не очаквах, и все наново и от нечакани посоки прибавяше ми съдбини. Където сеех, лишаваше ме от реколта, а щом не сеех, даряваше ме със стократен плод. И все наново губех пътя, че пак да го намеря, където никога не бях очаквал. Ти крепеше вярата ми в самота и отчаяние. В решителните мигове ти връщаше ми вярата в самия мен.

Като изнурен странник, подирил в света само света, трябва да пристъпя към душата си. Трябва да науча, че зад всичко в последна сметка стои душата ми и дори да прекося света, то ще е, за да намеря накрай душата си. Даже и най-скъпите хора не са цел и смисъл на жаждащата любов, те са символи на собствената ни душа.

Из „Червената книга“, Карл Густав Юнг, издателство „Изток-Запад“

Превод: Пламен Хаджийски