– Добро утро, Йори!
– Добро утро, Пух Мечо – каза Йори мрачно. – Ако наистина е добро утрото! В което се съмнявам!
– Защо, какво се е случило?
– Нищо, Пух Мечо, нищо! Не всички могат... Някои не могат! Само това мога да кажа!

                        Из „Мечо Пух“ на А. А. Милн

Звучи ли ви познато?

Има хора, които каквото и да кажете или да направите, все ще открият някакъв кусур. Ако кажете колко е хубаво времето, ще отговорят, че има нужда от дъжд. Ако споделите, че обичате да ходите на кино, ще ви посъветват да изберете театъра – много по-престижно е. Ако признаете, че обичате пица, ще ви обяснят колко е калорична и ще ви предложат да минете на салата.

И не, изобщо не говоря тук за синдрома на свекървата (макар че има какво да кажа по въпроса 😊), а за невъзможността да харесаш нещата такива, каквито са – без да искаш да са различни.

Какво ще кажете за онзи колега, който винаги има възражения към всяко ваше предложение. Не че може да даде конкретна препоръка за подобрение, нито да предложи по-добра идея, но убедено критикува вашата.

Точно такъв колега имах преди години – каквото и да предложехме с останалите редактори, колкото и добре обосновано да беше, той винаги имаше забележки. И не защото беше по-компетентен, а защото винаги гледаше негативно и бързаше да сподели опасенията си, та ако сетне  нещата се объркат, да може да излезе сух от водата. И да, вероятно е спасил издателството от някоя и друга неразумна постъпка, но много повече бяха пропуснатите ползи. Други издатели купиха заглавията, които според него бяха рискови и убеди ръководството да ги отхвърли, а те впоследствие станаха бестселъри. Всеизвестна истина е, че никой не е пророк в собственото си село и критикът обикновено намира по-голяма подкрепа от професионалиста.

Трябва пот, за да свършиш работата, но за да я критикуваш, е нужна само малко слюнка.

Китайска пословица 

В живота по-често срещаме съмнения и критика, отколкото подкрепа и позитивизъм. Защо е така?

Защото е по-лесно.

Щом критикуваш, значи знаеш по-добре. Да намираш слабости на другите, те кара да изглеждаш компетентен, създава ти усещане за превъзходство.

За съжаление, свикнали сме да обръщаме повече внимание на критиката, отколкото на положителните коментари. Начумерените хора имат повече власт над нас, отколкото усмихнатите, защото се страхуваме да не ни вземат на прицел – затова стъпваме на пръсти около тях, опитвайки се да ги омилостивим. А трябва да е точно обратното – уважението трябва да е насочено именно към хората, които действат, а не към онези, които стоят отстрани и търсят недостатъци.

Не критикът има значение, не човекът, който изтъква как силните се препъват или къде онези, които вършат полезни дела, са могли да ги направят по-добре. Уважение заслужава човекът, който действително излиза на арената, чието лице е белязано от прах, пот и кръв, който се стреми към целта без страх, който греши и отново и отново не улучва целта, защото няма усилие без грешки и недостатъци…  

Теодор Рузвелт 

Разбира се, че е важно да бъдем искрени и да сме способни да даваме и да приемаме конструктивна критика – само така ще ставаме по-добри. Само че много хора бъркат истината с критиката. Както казва Оскар Уайлд:

Чистата и проста истина рядко е чиста и никога проста.

Безпричинната грубост и нетактичността не са равнозначни на истина. Някои хора се чувстват „длъжни“ да ни наврат в очите всичките ни пропуски и грешки. И всичко това би било напълно в реда на нещата, ако се чувстваха също тъй „длъжни“ да отдадат дължимото и на постиженията и добрите ни идеи. Защото рядко някой прави само грешки, нали?  Винаги има и нещо хубаво, което сме направили. След като се отбележи добре свършеното, сетне и критиката няма да е толкова болезнена – човекът ще се чувства справедливо оценен.

Повечето хора сякаш са родени само за да търсят слабостите на другите. От целия Ахил те виждат само петата му.

Мария фон Ебнер-Ешенбах

Тези, които се оплакват от всички, може би трябва да се замислят дали другите нямат по-голяма причина да се оплачат от тях. Все пак, когато сочим към някого с пръст, останалите четири пръста сочат към нас.

📖

Драги ми господине

Драги ми господине беше много интересен врабец. Той седеше по цял ден на дървото и само чака нещо да се зададе, за да почне да му прави забележки. Това нещо няма значение какво е: каруца, човек, куче, жена, кола онопи – той на всичко вика „Драги ми господине“. Как може, ако върви жена, да и викаш отгоре: Драги ми господине! Драги ми господине обаче пет пари не дава за това, а седи горе и вика на жената: Драги ми господине, не можеш ли малко по-високо да стъпваш, да не вдигаш толкова прахоляк подире си. Къде са те учили да си тътреш краката, драги ми господине! И т.н.…

Смрадовранката пристига при него с всичките си хиляда и триста фльонги и със своето френско списание от 1903 година, а той, още преди да е казал добър ден, веднага я застъпва: Драги ми господине, докога ще разнасяш тия твои фльонги?, а смрадовранката си оправя фльонгите и му отвръща: Не е твоя работа това, Драги ми господине! Ти, вместо да се заяждаш с мене, по-добре вземи да оправиш гнездото си, не го ли виждаш, че се е изкривило като турска керемида! Врабецът гледа напушено, чопли слънчогледово семе и плюе люспите върху фльонгите на гостенката. Можеше да бъдеш и малко по-възпитан, Драги ми господине – каза му птицата, а той и отвръща от своя страна: Драги ми господине, тоя, дето ще седне да ми дава акъл, още не се е родил!

И подир тия думи Драги ми господине подскочи, та се обърна кръгом, за да започне да се кара на една вихрушка, щото въртеше на пумпал слама и прахоляк, извиси пумпала и хвърли прахоляка върху врабеца. Бравос, бе драги ми господине, тъкмо върху палтото ли намери да си изтърсиш боклука! Вихрушката, где ти, отнесе своя пумпал по шосето, без да му обърне каквото и да било внимание.

Драги ми господине беше до такава стелен бъбрица, че дори когато отиваше на лов за насекоми, тичаше по петите им и се караше с тях непрекъснато. Веднъж той гони една мушица, нищо и никаква мушица, но нали и тя носи душица, бяга, та си къса жилите. Подире ѝ тича мрачен Драги ми господине и и вика непрекъснато: А, защо завиваш сега наляво, когато можеш да бягаш направо, ами ме караш и мене да взимам тия остри завой! Ами че така ли се взима завой, бе драги ми господине, за малко щях да се обърна на тоя завой… Хей, хей, къде там нанагоре, драги ми господине, на насекомото не се разрешава да се издига нагоре. Глей го сега, назад пък се връща, без даже знак да ти подаде, че ще се връща внезапно. Ако всичко започне да хвърчи така, драги ми господине, за един ден това, дето е хвърковато, ще се изтреби и ще настъпи всеобщата катастрофа.

Докато Драги ми господине разправя всичките тия работа на насекомото, насекомото през това време хич и не го слуша, ами си плюе на петите и драска тъй бързо, че вятърът свири в ушите му. И като си гледа хвърченето, насекомото постепенно набира преднина и се отдалечава все повече и повече от преследвача си.

Една бърза лястовица пуска своята черна светкавица подир насекомото и в следния миг там не се вижда нито светкавицата на лястовицата, нито насекомото. Ало, ало, ей, драги ми господине, къде дават така, аз да гоня, а ти да обираш насекомото! Я ела тук да ми върнеш насекомото!

Такъв случай обаче още не е имало, щото насекомото е ничие. По-точно то е на оня, дето ще го хване, иначе някой лаком човек би турил ръка на всичко, дето хвърчи под небето, и не би оставил дори половин насекомо за другите.

Докъде стига със своето нахалство Драги ми господине, ще разберете още по-добре, ако ви кажа, че по времето на едни маневри около нас се събра много войска. Войската струпа оръдия, танкове, напълни цялата околност с картечници, самолети пищят по небето, а така също и хеликоптери. Драги ми господине щом видя, че войската се приготви да почне маневрите, се запъти към нея. През туй време войската взе да гърми и где що имаше хвъркато и ногато се пръсна, като че пргъна вдън-земя. Само Драги ми господине върви наперен и почва да прави бележки на войската и да и се кара: Ей, драги ми господине, къде така през просото – викаше врабецът на войската, сякаш войската бе влязла в неговото просо и щеше да му опоска нивата. Точно тука ли намери да гърмиш, драги ми господине! Ами че ако всеки седне да гърми, докъде ще стигнеме тогава!… Войската обаче продължава да гърми и един снаряд, като се стрелна, та за малко не отнесе врабеца. Драги ми господине се връцна и почна да отупва палтото си, щото снарядът го бе поопърлил. Той си отупваше палтото и викаше подир снаряда: Ало, ей ти там, не можеш ли по-внимателно? Кой даскал те е учил тебе, та се блъскаш в минувачите. Сляп ли си, та не виждаш, че аз вървя тука, а? Къде дават така, драги ми господине!

Снарядът обаче дори не погледна Драги ми господине, а продължи напред по пътя си. Смрадовранката пищи до небето, щото е на средата на пътя, от една страна, се мъчи да придържа всичките си фльонги, от друга страна, гледа да не изгуби своето френско списание от 1903 година, па накрая изпадна в паника, та ни списание, ни фльонги вече гледаше. Снарядът премина стремглаво край нея и удари френското списание от 1903 година, та го направи на пух и прах.

Щом видя това, Драги ми господине си подви опашката и търти да бяга. Кога стигна до нас, ние му викаме: Драги ми господине, ти май се изплаши от войската? Кой, аз ли! Не се е родил още тоя, дето ще ме изплаши мене, драги ми господине. Не се е родил още!

Чир го подкача: Тъй както те гледам, Драги ми господине, ти само дето целия свят не си закачил с твоите забележки. Ще го закача и забележка също ще му направя. Никак не ми мига окото!… Той се завъртява да огледа целия свят и започва да му вика отгоре: Ало, драги ми господине, къде си се втурнал така през просото? Но целият свят дори и не поглежда врабеца, ами си гледа своята работа и върви право през просото.

И без такива не може драги ми господине!

Из „Ние, врабчетата“, Йордан Радичков